Васко бе днес сам на пясъка и много се радваше на това. Нямаше ги Дидо и Ники. Защо отсъстваха за него нямаше значение.

– Сега няма да разделям дървените си войничета на три армии, – мърмореше си доволно малкото момче. – Освен това няма да се караме, чий ред е днес да победи.

На Васко му изглеждаше несправедливо, да се преструва, че губи. Все пак това бяха неговите войници.

Когато се прибра Васко сподели тези мисли с майка си. Тя го погледна в очите и той разбра, няма измъкване. Предстоеше му да чуе поредния житейски урок.

– Не си ли се замислял, че това „мое, само мое“ е причинило половината беди в този свят? Когато играеш с приятелчета си, войниците принадлежат и на трима ви.

– Дори когато сме противници? – попита озадачен Васко.

– Дори и тогава. Кое по-важно за теб играчките или приятелите ти?

– Харесва ми да бъда с тях, но нали те играят с моите войници.

– Когато ги прибереш в къщи, пак са твои, – майка му се опита да го умиротвори. – Ако се държиш с Дидо и Ники зле ще си вгорчите взаимно живота. Според мен злобата се дължи на най-обикновен егоизъм. Обещай ми, че няма да бъдеш егоист занапред.

– Обещавам, – тихо каза Васко, но продължи да се дразни, когато Дидо и Ники побеждаваха с част от неговите войници.

Дони вървеше навел глава. Дъждът ръмеше в унисон с настроението му.

Той знаеше, че по благодат Бог му е простил и е получил пропуск за вечността, но за сега смяташе само едно:

– Моята задача е просто да устискам до края. Трябва да откривам греха, да го отстранявам от себе си и да се отдам на по-библейски начин на живот.

Той се почеса по главата и отбеляза сам за себе си:

– Опитвах, но не работи. Постоянно се провалям.

Дони се чувстваше разочарован и обезсърчен.

Сякаш бе вкаран в игра, която не можеше да играе и то от някой, който точно му отброява точките.

Прибра се подгизнал от дъжда и изцяло обезсърчен. Легна и бързо заспа.

Сутринта стана в шест часа. Това бе времето, в което ставаше да се моли.

Молеше се, но без всякакво желание.

Накрая не можеше вече да издържа повече това мъчение и извика към Бога:

– Не мога да направя това, което искаш от мен ….

Тогава тих глас го посъветва:

– Прочети от посланието към римляните тринадесетия стих от осма глава.

Дони бързо отвори Библията си и прочете:

– “Защото, ако живеете плътски, ще умрете; но ако чрез Духа умъртвявате действията на тялото, ще живеете.“

Тези думи гръмнаха като фойерверки в главата му.

– Бог знае, че нуждата ми е много голяма – започна той да разсъждава на глас – и не е достатъчно само да ми прости. Нужно е да Му позволя да дойде и да живее в мен. В противен случай няма да постигна това, за което съм предназначен. Това, за което бях новороден.

Дони крачеше из стаята. Разпиля с ръка косите си и продължи:

– Имам нужда от присъствието и силата на Светия Дух и то вътре в мен, защото грехът отвлича желанията на сърцето ми, заслепява очите ми и отслабва коленете ми. Проблемът ми не е само във вината от греха. Той е и в неспособността ми, до която води греха.

Дони бе много развълнуван. Очите му се отвориха и той вече знаеше какво трябва да прави.

Бог благославя Своите деца с убеждаващото и даряващо зрение, което създава желание и сила в присъствието на Духа.

„И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас“.

Надя бе получила картичка със стих от Библията. Тя я преобръщаше и няколко пъти я прочете:

„Тогава Господ отвори очите на слугата и той погледна и видя хълмовете, пълни с коне и огнени колесници около Елисей“

– Но това не съвпада с моята ситуация, – възкликна Надя. – Аз имам рак. Освен това загубих бебе!

Тогава „ангелите“ започнаха да се появяват.

Оцелелите от рак ѝ отделиха време, изслушаха я. Съпругът ѝ бе непрекъснато край нея. Познати се молеха с нея.

Дойде и приятелката ѝ Деси. Прегърна я и заплака. Тя също бе преживяла спонтанен аборт.

За Надя това бе повече от всичко. Тя усети Божията любов, която се изливаше с пълна сила чрез Деси и не само от нея, а и от всички, които я обкръжаваха и ѝ бяха отделили от времето си.

Картичката вече имаше смисъл.

Нейните „ангелски войски“ бяха там през цялото това време, но тя не ги бе видяла.

Когато погледнем към Бог в кризата, през която преминаваме ще ни се открие какво наистина има значение и че не сме сами.

Тогава разбираме, че Божието утешително присъствие никога не ни е напускало. Бог ни показва Своята любов по безкрайно изненадващи начини.

От известно време Невена имаше проблем с очите. Наложи се да отиде на преглед.

Лекарят бе категоричен:

– Отделената ви ретина не може да бъде възстановена.

Така Невена живя петнадесет години без да вижда.

Използваше предимно тояжка и кучета водачи. Живота ѝ бе коренно променен.

Веднъж съпругът на Невена се запозна с друг лекар, занимаващ се с лечение на очите.

Той разказа за проблема на Невена и попита доктора:

– Можете ли да ни помогнете?

– Да, – бе отговорът на лекарят.

След първият преглед на Невена при него, той констатира.:

– Имате катаракт на очите.

Наложи се операция. Когато свалиха превръзката от оперираното дясно око, зрението на Невена бе 20/20.

Втората операция на лявото око мина със същия успех.

В нашия живот често се сблъскваме с проблеми от всякакъв характер. Измъчваме се и търсим сами изход.

Защо тогава не се обърнем към Бога?

Просто да Го попитаме:

– Ще ми помогнеш ли, Господи?

Простичък въпрос, на който ще получим веднага отговор:

– Преди да Ме призовете, Аз ще отговарям. И докато говорите, Аз ще слушам.

Сава бе много любознателно дете. Беше само на четири години, но въпросите му защо, от къде, кога, как, …. преставаха само, когато спеше.

Днес дядо му бе уморен, но малчугана го обсаждаше с безкрайните си въпроси.

– Дядо, нали да псуваш е нечестиво?

Старецът се изненада от въпроса на малкото дете, но отговори спокойно:

– Така е, не е добро човек да ругае, кълне и попържа.

Сава присви хитро очи и атакува дядо си със следващия си въпрос:

– А да се изразяваш просташки и неприлично, също не е угодно на Бога, нали?

Дядото се видя в чудо. Той поклати глава и започна колебливо:

– Не знам, не знам …..

Малкия бе вперил настойчиво очи в дядо си и очакваше да чуе точен отговор на въпроса си.

Изведнъж старецът се окопити, изправи рамене и решително каза:

– Ти първо стани добър, пък да видим дали ще можеш да използваш груб и безочлив език.

След това дядото се усмихна загадъчно и добави:

– Когато станеш благ и говориш неблагоразумно, ела да ми разкажеш ….