Денят бе облякъл вечерния си воал. Безброй огньове ярко огряха небето. Деница стоеше на прозореца, подпряла глава на дланите си. Негодувание и болка се четеше на лицето ѝ.

Баба Климентина влезе в стаята и тъжно погледна внучката си.

– Днес гневът обърква много хора в нашия свят, – промълви тихо старата жена.

– Самата аз не знаем как да се справя с гнева си, – вдигна обезкуражено глава Ралица.

– Глупавите хора изразяват открито гнева си, но разумните са търпеливи и го задържат, – каза баба Климентина.

– Знам, че трябва да мисля преди да говоря. Това забавяне, ми е казвала мама, е сигурно средство срещу гнева.

– Не винаги трябва да отлагаш. Ако имаш проблем трябва да се справиш с него. Понякога забавянето води до горчивина, която е по-лоша от гнева.  Гневът не винаги е грах, но огорчението е, – въздъхна старицата.

Тя бе видяла много гняв и болка в живота си и знаеше как се чувства сега внучката ѝ. Целта ѝ бе не само да я успокои, но и да я настави как да постъпи, когато дойде следващото предизвикателство.

– Когато отговарям импулсивно, обикновенно реагирам с гняв, – тъжно констатира Ралица.

– Ако чакаш, за да поговорите за всичко, което ви притеснява, конфликта ще се разрасне, – каза баба Климентина. – Колкото по-дълго останеш спокойна, толкова по-добър ще бъде отговора ти. Оставете си време да помислиш върху ситуацията.

– Какво да правя, като все избързвам, а после съжалявам затова, което съм казала? – горчиво поклати глава Ралица.

Възрастната жена се усмихна и сподели:

– При възникване на конфликт си задавам следните въпроси: Истина ли е това, което искам да ѝ кажа или ще ѝ навредя? Вдъхновяващо ли е за нея? Изграждам ли я или я събарям? Необходимо ли е точно аз да ѝ го кажа? И ако е така по какъв начин да го поднеса?

Ралица се обърна и прегърна баба си.

– Благодаря ти! Твоите съвети винаги ми помагат.

– Мисли преди да говориш, – усмихна се топло старицата. – Обмисли нещата добре, преди да реагираш. Това ще ти помогне да забавиш гнева си всеки път, когато си готова да избухнеш.

– Следващия път ще се постарая да го направя, – засмя се Ралица.

Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.

Любомир бе седнал под едно дърво и се опитваше да си представи как е протекла последната нощ на Исус на земята. Разсъжденията му бяха предизвикани от скоро гледания филм.

– Нима е бил луд? Или блестящ философ, който е имал силна воля? Или ….? – размишляваше Любомир.

Той не можеше да измисли други възможности, защото не вярваше, че Бог съществува.

Толкова се бе вдълбочил в мислите си, че не забеляза, когато някой застана до него.

– Какво е вашето определени за Бог? – попита тихо непознатия.

Любомир се сепна. До него бе седнала жена на средна възраст, която му се усмихваше. Той също ѝ се усмихна, докато се чудеше какво да ѝ отговори.

– Както много други хора и аз мисля, че Господ е брадат мъж кацнал на облак. Той плаши човеците с ад и проклятия, ако не правят това, което Той иска, – Любомир се опита полушеговито да обясни „вижданията“ си.

Жената погледна към безоблачното небе и каза:

– Значи Бог не е тук сега, тогава набързо можем да направим някоя поразия, преди Той да се върне.

И двамата се засмяха.

– Казвам се Галя, – представи се жената. – Преподавам английски език в едно училище, а вие?

– Чета лекции по философия в един университет, – на свой ред каза Любомир.

– Как мислите, каква е връзката между Бога и науката? – попита Галя.

– Никаква, – усмихна се Любомир.

От предишният му отговор, тя бе усетила, че е атеист.

– Смятате ли, че в Космоса няма нищо? – попита Галя.

– А какво трябва да има там? – вдигна рамене Любомир.

– Ако там няма организираща и творческа сила, която да сътворява, как така съществуват животните, растенията и хората? – Галя го атакува с нов въпрос.

– Вярвам в съществуването на организирана творческа сила, но само под формата на природни закони, – поясни Любомир.

– Една творческа сила трябва да е разумна, иначе не би могла да твори, – отбеляза Галя.

Любомир само поклати недоволно глава.

– Добре, – продължи Галя, – Представете си, че се намирате в една стая без прозорци и до вас не достига никакъв звук. Въпреки това имате всичко необходимо, за да оцелеете. Как ще разберете, че извън стаята ви има слънце, плискат се океани и се издигат високи планини?

– Като се блъскам в стените, ще разбера, че съм ограничен.

– То тогава би трябвало да знаете, какво е това стена. Иначе как ще разберете в какво се блъскате и дали съществува нещо извън нея?

Любомир се замисли сериозно над думите на тази странна за него жена.

– Ако не знаете какво е Бог, вие не сте в състояние да кажете дали вярвате в съществуването Му или не, – заключи Галя и си тръгна.

Злото подучило Отчаянието:

– Иди при Радостта и я предизвикай така, че повече да не бъде щастлива, а после заедно ще ѝ се присмиваме.

– Да, тя не трябва да е толкова весела и доволна от всичко, – съгласило се Отчаянието.

След което отишло при Радостта и казало:

– Радост, хайде да започнем заедно да се отчайваме!

Радостта се усмихнала:

– Добре, само че имам едно условие. Ще се отчайваме заедно ако намериш повод за това, докато си в моя дом.

Отчаянието започнало да търси повод за униние. И не търсило дълго. Погледнало през прозореца и намерило, след което казало:

– Навън вали и е студено – и започнало да трепери, за да подкрепи думите си.

– Какво от това? – казала Радостта. – Дъждът е Божия милост, това означава, че ще има добре реколта.

– Да, но този дъжд вали вече втора седмица. Така че можем да останем и без реколта, – замърморило Отчаянието.

– Бог е милостив! – Радостта не остави да бъде подведена. – Той ще ни изпрати слънце. Няма да ни остави така и ще ни осигури храна. А ние трябва да бъдем още по-внимателни с това, което имаме.

– Какво толкова имаме? – с болка вдигна ръце Отчаянието. – Наоколо само бедност и нищета ….

– Това не е беда! – възкликна Радостта. – В студ и глад има бедност, но Бог скоро ще си спомни за нас!

– Ти какво само повтаряш: „Бог….. Бог“, – разсърди се Отчаянието. – За всяка болка и мъка нямаш ли друг отговор?

– Бог е тук – и Радостта посочила сърцето си, – а ако не ти хареса ето вратата.

Отчаянието разбрало, че не може нищо да направи, за това навело печално глава и напуснало дома на Радостта.

Отново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.