Лошото време даде възможност за размисъл и споделяне на мисли.

Приятели се събраха в близкото кафене.

И дискусията започна.

– В 21-ви век повечето от нас живеят в повече комфорт и благополучие, отколкото са живели кралете само преди два века, – отбеляза Банко.

– В богатство има опасност,- поклати глава Калин.

– Колкото по-добре сме в този свят, толкова по-трудно ще ни бъде да живеем така, сякаш не разбираме, че той е преходно нещо, – наблегна Лилко.

– Вкопчени във всичко светско, усещаме как то добива голяма власт върху нас. Това може да стане чрез социален статус и притежания, които завладяват сърцата ни и ни водят до объркване на временното и вечното бъдеще, – подчерта дебело Стоян.

– Каква е разликата между временното и вечното бъдеще? Не са ли едно и също нещо? – попита озадачен Никола.

– Временното бъдеще ни свързва с мисълта, че всичко е тук и няма живот след смърт, – започна да обяснява Стоян. – А вечното бъдеще поддържа в нас надеждата, че животът на земята е важен, но това не е всичко. Когато се доверим на Христос, ние получаваме вечността, за което сме създадени.

– Достигайки до отчаяние, започваме да гледаме на живота така, – отсъди Марко, – както Бог го вижда. Едва тогава ще бъдем готови да приемем добрата новина за Исус.

– Разбира се, – засмя се Петър. – Не търсим добри новини, когато се чувстваме добре, но нашите нещастни истории се превръщат в идеалните места, където Исус може да влезе в живота ни.

– Ей, по-спокойно, – понамести се на мястото си Жельо. – Бог няма нищо против богатството, но Той не иска да бъдем погълнати от него, т.е. то да стане съкровище на сърцето ни.

– Съгласен съм, – повдигна вежди Лилко, – че не трябва да се държим здраво за нещата в този свят, защото в крайна сметка те ще останат за някой друг.

– За това трябва да търсим първо Божието царство, – възторжено възкликна Петър. – Ако търсим други неща, ще ги загубим.

Дъждът бе спрял и приятелите се разделиха.

Бе 1973 г. Уганда се тресеше от бруталността на диктатора Иди Амин. Той бе известен като„Касапина на Уганда“.

Много християни в страната бяха бити, изгаряни и убивани по различни начини.

Младият пастор Семпанги знаеше за случващите се гонения и убийства.

Въпреки това на Великден през 1973 г. той смело проповядва за възкръсналия Христос на футболния стадион в своя град пред повече от 7000 души.

След службата няколко служители на тайната полиция последваха младия проповедник обратно в църквата му. Влязоха и затвориха вратата след себе си.

Бе им наредено да отнемат живота му.

Пастор Семпанги, когато си спомни за жена си и малката си дъщеря, се разтрепера.

Но възкръсналият Господ, живеещ в сърцето му, му даде смелост и той каза следното, след като му бе дадена последната дума:

– Аз вече съм мъртъв човек, но животът ми е скрит с Христос в Бог, така че кого ще убиеш? Не моят живот е в опасност, а вашия. Вие сте тези, които все още сте мъртви в греховете си.

Мъжете свалиха оръжията си и Семпанги сподели Евангелието с тях.

По Божия милост тези хора приеха спасение от Бога.

Силата на Евангелието се разкри в слава.

Мартин вървеше с приятеля си Живко по алеята в парка. Времето бе хубаво, за това двамата бяха решили да се поразходят.

– Какво си мислиш, когато чуеш думата „отстъпник“? – попита Мартин.

– Ако говориш за вярата, това е човек, който обръща гръб на Бога, – бързо отговори Живко.

– А не допускаш ли, че можеш да отстъпиш от вярата си, без да го подозираш? – предизвика го Мартин.

– Е, никой не планира отстъпничество, – съгласи се Живко. – То става незабележимо и постепенно.

– Толкова незабележимо, – засмя се Мартин, – че може да не разбереш, че се е писта

случило. Вървиш напред в Христос или вървиш назад. Прогресираш или регресираш.

– Забележи, – настоя Живко, – в момента, в който сложиш пътуването си с Христос на неутрална скорост, ще откриеш, че вървиш в погрешната посока.

– В края на една писта забелязах следния надпис: „Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш тези, които летят“, – отбеляза Мартин. – Същото предупреждение може да бъде приложено и към християнския живот. Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш останалите.

Живко плесна с ръце:

– Не трябва да почиваме на лаврите си, нито да живеем с това, което сме извършили в миналото си. Нека не спираме, а израстваме като последователи на Христос.

Двамата бяха напълно съгласни с това.

Павел бе напрегнат. Той бе споделил с приятели, че видял как ескимоси убиват вълк.

Когато някои от тях чуха това, настояваха:

– Разкажи ни. Изглежда, да е доста интересно.

Павел потръпваше при спомена, но не можеше да се отметне.

За да се освободи от натрапчивото желание на приятелите си с неохота започна:

– Ескимосът намазва ножа си с животинска кръв и го оставя да замръзне. Добавя се още един слой кръв, след това още един, докато острието се скрие напълно.

Всички мълчаха и слушаха внимателно, само Симо, както винаги бързаше:

– А после?

– Остави го да разказва, – сръгаха Симо.

– Ловецът забива ножа си в земята с острието нагоре. Вълкът следва миризмата, намира източника и ……. започва да ближе, – продължи Павел, виждайки неприятната картина пред себе си. …… Възбудено от вкуса, той облизва окървавеното острие прогресивно по-бързо и по-силно. ….. Не забелязва откритото острие, което пронизва собствения му език, …… нито че сега консумира собствената си топла кръв.

– Е, той жадува за още повече, – отново се обади Симо.

Този път никой не се обади, нито реагира на думите на бързака.

– …… и така, докато падне мъртъв, – завърши с тъга Павел.

Всички мълчаха потресени.

Мълчанието бе нарушено от бай Манол:

– Жалко за вълка!

И малко по-спокойно разясни:

– Това е една ужасна история, но трогателна илюстрация за това как ние също сме в опасност да бъдем погълнати от собствените си страсти.

Младежите се съгласиха.

Често пропускаме предупрежденията в живота си, защото не сме чувствителни към тях.

Тиха аларма звучеше в стаята, но за Слави трябваше нещо по-силно, за да се събуди.

По едно време, той реагира на дразнещия звук, но вместо да стане, натисна бутона за спиране и продължи да спи.

След няколко минути алармата отново се обади, но звукът бе толкова неприятен, че Слави не можеше да го игнорира.

Накрая се събуди, потърка очите си и погледна часовника:

– О, не!- извика Слави. – Закъснял съм със цял час. Какво ще правя сега?

Той стана бързо и започна да събира захвърляните си дрехи из стаята. Дълго търси единия си чорап, но не го намери, за това обу други.

Приготви се за много кратко време и изхвръкна през вратата.

Звучат ли аларми в живота ти точно сега?

Бог задейства алармата, но не на часовника ти.

Тя често пъти се задейства рано, за да ни събуди преди нещата да са се разпаднали.

Понякога хората мислят, че трябва да стигнат до дъното, за да се осъзнаят.

Ами ако Бог се опитва да те събуди точно сега, за да те спаси от предстоящата опасност?

Има ли някакви аларми, които игнорираш, избирайки дрямката вместо събуждането?

Тези аларми са за наше добро, защото Бог ни обича.