Нямаше като него друг в областта. Наричаха го просто Иван. Той имаше сръчни ръце и хората го обичаха, защото прекалено много капризи и условия бе изпълнил, докато им шиеше дрехите.
Задоми се. Взе си добра и обичлива жена. Скоро след това му се роди син.
В стаята, където шиеше, Иван постави люлка на момчето си, за да го наглежда и да му се радва. Детето бе спокойно, не му създаваше много грижи и не вдигаше излишен шум.
Един ден, без видима причина, Иван усети в сърцето си озадачаващ и объркващ страх. Нещо го смущаваше и му подсказваше, че живота на детето му е в опасност.
– Глупости, какво може да му се случи тук, – каза си Иван, – нали съм край него?!
Шивачът ясно чу в себе си тайнствен глас, който му нашепваше:
– Стани и вземи сина си от люлката!
Иван не се подчини веднага на гласа.
– Счуват ми се разни неща, нима откачам? От къде може да дойде заплахата?
Страхът отново го обзе, но този път с още по-голяма сила и той отново чу гласът, който упорито настояваше на своето:
– Стани бързо и вземи детето!
Този път Иван се втурна към люлката и грабна сина си от нея. Постла му на масата, където работеше и се усмихна на детето.
Когато шивачът зае мястото си, точно над люлката таванът се срути. Парчета гипс, се откъртиха отгоре, пробиха пода и погребаха люлката в развалините му.
