Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Денят беше хубав. Слънцето даряваше с топлина забързаните хора. Дърветата шумоляха тихо с листата си, а вятърът с невидимите си пръсти свиреше нежна, едва доловима песен.

Една жена се опитваше да влезе в метро станцията, опипвайки с бастун настилката пред себе си. Вратата многократно се отваряше и затваряше, но тя не смееше да премине. Явно бе, че не я вижда.

Милена се приближи и реших да ѝ помогна да влезе в метрото. Тя попита жената:

– В каква посока ще пътувате? Имате ли билет?

– Тук ме познават и ще ме пуснат без проблем, – отговори жената.

Двете слязоха бавно по стълбите.

– Аз съм само за една станция, после сама ще се оправи, – каза сляпата жена.
Гърдите ѝ хъркаха, като на стар акордеон.
– Едното ми око е с отлепена ретина, а с другото изобщо не виждам, – сподели жената. – Лошо е, моето момиче, да си без очи. Трудно е. Бутат те, присмиват ти се. А аз не виждам накъде отивам.

Жената се хвана за Милена и през цялото време до нейната спирка, все се усмихваше

– Благодаря на Господа, че изпраща добри хора, като теб, девойче,  да ми помагат.

Стигнаха до спирката. Милена реших, че не мога да я оставя така, за това слезе с нея и я придружи до дома ѝ. Жената знаеше всеки тротоар, къде е по-високо и къде по-ниско.

– Моля да ме извиниш, дете, за времето което ти отнех.

Милена я гледаше с умиление и усещаше каква прекрасна душа се крие зад вече повехналото ѝ тяло.

– Не се ли страхувате да излизате полусляпа в големия град, – попита я Милена.

– Днес, моето момиче, може да е последният ми ден, – отговори жената. – Затова реших да излязла и да се порадвам на слънцето.

Усмивката не слизаше от лицето ѝ .

– Аз сън на 97 години и всеки ден е подарък за мен.

Преди да се разделят жената помоли Милена:

– Наведете се към мен, за да види лицето ти и да го запомня. Едва ли ще се срещнем отново.
Разплака се, хвана ръцете на Милена и ги целуна. Момичето онемях, останах без думи, а жената продължи:
– Пази си здравето, моето  момиче. Научи се да обичаш. Бъди благодарна за всичко и за доброто, и за лошото в живота си.
Милена никога нямаше да забрави тази жена, макар и невиждащи тя бе изпълнена с живот.

Стоян дълго се въртеше в леглото и не можеше да заспи.

– Мамо, защо татко не спи в къщи? – попита накрая Стоян.

– Той отиде много далеко по работа, – без да ѝ мигне окото го излъга Невена.

Тя нямаше сили да признае пред сина си, че баща му ги е зарязал.

– А кога ще си дойде? – Стоян попита настойчиво .

– Скоро, много скоро, миличък, ….

– Мамо, татко ми липсва. А той скоро ли ще си дойде?

– Баща ти го изпратиха на доста продължителна командировка. Той е добре, не се притеснявай.

– А защо не ни звъни? Хайде да му се обадим, – Стоян не желаеше така да останат нещата.

– Сега не можем да му се обадим, сине, той е много зает. Като се освободи, ще ни се звънне непременно.

Спасителната лъжа не за дълго помагаше на Невена да скрие истината. Стоян постояно питаше за баща си.

И тъй като мъжът ѝ не се появи след няколко седмици, Невена трябваше да разкаже на сина си всичко, както си е.

– Татко ни е напуснал? Той повече не ни обича? – горчиви сълзи една по една се стичаха от детските очи.

– Какво говориш, миличък, обича ни. Разбира се, че ни обича. Просто татко преминава сега през труден период. Навярно скоро ще дойде пак при нас.

Но баща му не дойде. Малкия Стоян чакаше вести от баща си. Очакваше, че ще му се обади за рождения му ден. След това помоли Дядо Мраз да изпълни най-голямото му желание, но времето течеше, а желанието остана неизпълнено.

Невена забелязваше колко тъжен става синът ѝ от ден на ден. Тя разбираше, че момчето много е обидено на баща си за това, че не го в потърсил.

А и тя самата не знаеше как да му помогне, защото не можеше да се справи с болката, че бе отхвърлена и изоставена……

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.

Учените подозират, че между поведението на хората с аутизъм и невротрансмитери има връзка.

Аутизъм често се описва като нарушение, при което притокът на сензорни чувствителни сигнали става веднага.

Идеята за важността на инхибиторния невротрансмитер е в съответствие с клиничните наблюдения.

Изследователите анализирали хората с аутизъм и без такъв, като им показвали различни изображения, по едно за всяко око. В този тест, мозъкът трябва да превключи при възприятията на дясното и лявото око.
при възрастни, които нямат аутизъм, мозъкът превключва напред и обратно девет пъти в минута, което осигурява усвояване на информацията до 70 процента.

Възрастните с аутизъм два пъти по-често превключват между изображенията, което осигурява са 50 процента от информацията.

Резултатите от изследванията показват, че притока на сензорни чувствителни сигнали при болните от аутизъм е нарушен.

Според учените, този тест може да се използва за диагностициране на разстройства.