И пролетта се зададе. В различни краища тя се проявява по особен начин. През пролетта настъпват промени и изменения.

Това е като времето, когато искаш да изхвърлиш всичко старо и ненужно, да забравиш за старите обиди и да не обръщаш внимание на неща, които не заслужават изобщо да ги погледнеш.

„Основното нещо си остава климата у дома …“.

Кой създава „лошото време“?

Разбира се , ние, мили жени. От нас зависи, ще бъде ли приятно на другите от семейството у дома или ще предпочетат приятелите, или работата. На жените ѝ е дадено да се грижат за уюта в семейството.

Какво се случва в дома ни, ако всяка сутрин започне със суетене, блъскане в банята, тичане, подгонвате на децата, мъжа си или домашните любимци за нещо дребно? Но така може да мине целия ни ден …

А вечерно време, когато сили ни са близки до нула, трябва да направим още толкова много неща…..

И все още сме живи! По-скоро съществуваме в такъв непоносим режим. Често се сриваме, крещим на децата си, ругаем мъжа си, колегите или продавачите в магазина ….

Уверени ли сте, че така искате да живеете и да се чувствате?

Вие навярно се радвате, когато сутрин всички от дома бързат да напуснат къщата. Но те могат да бързат, защото не искат да слушат вашите викове и да не гледат ядосаното ви лице …

Какво да правим?

Както винаги, нека започнем промяната от себе си.

В главите ни съществува някакъв „морален пазар“ и представа за „справедлива цена“ за морално поведение, купуване и продаване на заслуги, престиж, позор, …

Ето ви един обикновен пример. Според правилата на „моралния пазар“ ние можем да отговорим на убийството с убийство, убиецът трябва да бъде убит. В случая се проявява динамика в желанията. Обиденият човек отразява желанието на този, който обижда и наранява. Противниците стават еднакви като близнаци.

В драките и побоищата няма права страна. Участниците в нея са абсолютно еднакви, трудно ще ги различиш. Това, което изглежда рационално, т.е. да „отговорим“ на нахалника, в действителност е ирационална игра на желанието с неговата мазохистична динамика.

Няма да имат край на  обидите, на конфликта, на насилието, докато не се стигне до пълно разрушение. Ние не можем да забележим това, защото сме заслепени от желанието да отмъщаваме.

Жалко е, но такъв е порядъкът в този свят.

Но ако „включим мозъка си“ лесно ще разберем, че трябва да се прекрати насилието и желанието за отмъщение. Един труп е ужасно нещо, но ако убием убиеца, получаваме два трупа.

Това е реалната аритметика, за разлика от тази на отмъщението, която се ръководи от илюзорни обиди, но никога от реални хора.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

В Бразилия живеят повече араби, отколкото в Обединените Арабски Емирства.

Повече от един милион араби живеят в Иран, Мексико, Израел, Венецуела и Аржентина.

При арабите ръкостискането е слабо, защото силното ръкостискане означава заплаха или обида.

В арабските страни показване на палец между показалеца и средния пръст е оскърбление със сексуален подтекст.

За да бъдем спокойни и емоционално устойчиви трябва да осъзнаем собствените си слабости и недостатъци. Именно те пречат, за да изпълним плановете си.

След като осъзнаем какво ни спира и задържа, нека да планираме отстраняването им.

Може да мине доста време, докато забележим промяната и че делата ни започват да се изпълняват успешно и навреме. Ще изчезне и недоволството на околните, а нашата емоционална устойчивост ще е стабилизира.

За да се стимулираме в това направление, нека да си напомняме, че хора с ниска емоционална устойчивост и такива, които не желаят да контролират своите емоции, са обречени на много тревоги, неприятни преживявания, поражения и обиди в един безрадостен живот.

И най-накрая, да се постараем навреме да се отървем от негативните емоции. Нека да не натрупваме в себе си, в никакъв случай, агресивни чувства към околните.