Атеист убеждавал една баба, че няма Бог:
– Как можете да вярвате, че има Бог? Ние вече в космоса бяхме и Бог там никой не е видял. И течението на реките обърнахме, но Бог не се е показал.
А бабата му казала:
– А вие знаете ли защо на мъжът растат мустаци, а на жената не?
Атеистът млъкнал. След това тихо признал:
– Не знам.
– Ако вие не знаете какво става под носа ви, за какъв космос ми говорите?

Радко усети как някой  му разтърси рамото. Обърна се. Срещу него стоеше баща му. Радко се надигна от леглото, седна и се усмихна.

Беше сутрин, а отвън пръхтеше ядосан кон.

– Хайде ставай, мързеланко, – каза баща му с много обич. – довели са ми един доста темпераментен приятел за подковаване.

Радко се изправи и се извиси с една глава над баща си. Те живееха сами, само двамата. Бяха много близки. Въпреки, че нямаше жена в дома им, всичко беше подредено и си знаеше мястото.

Радко последва баща си в ковачницата, където един млад жребец подскачаше и се въртеше. Черните му хълбоци блестяха от пот. Тъмния звяр риеше неспокойно с крак и беше настръхнал.

Захари, малко девегодишно момче, правеше жалки опити да удържи юздите му. След сблъсъка с коня от носа му течеше кръв.

Радко хвърли бързо една кърпа на детето и извика:

– Отдръпнете си!

Момчето се оттегли в ъгъла, но остана да види какво ще стане по-нататък.

Радко погледна в очите неспокойният кон. Конят не беше с лош нрав, но изглежда нещо го плашеше. Радко огледа наоколо и разбра, какво е предизвикало страха у четириногия приятел. Животното виждаше ковашкия тезгах и инструментите върху него: чукове, керпедени, ковашки клещи, нож ….

Радко тръгна към коня, като започна да му говори. Хвана голямата му глава с двете си ръце и усети масивния череп под кожата. След това сви длани и ги постави зад очите на животното, така го изолира от всичко наоколо и конят можеше да гледа само напред. След това кротко му каза:

– Успокой се приятел, аз съм с теб.

Конят се успокои, изпръхтя и започна да гризе ухото му.

Баща му се зае веднага с подковаването на животното. Сега работата спореше и баща му взе да си тананика. Радко не усети кога баща му свърши, но видя засмените очи на Захари и разбра, че операцията е приключила успешно.

Потупа коня и се усмихна на баща си. Двамата бяха свършили добра работа.

Хванатия екземпляр мъжът е предал в музея в Сидни. Рибарят я е хванал край бреговете на Новия Южен Уелс в Австралия. Хищникът случайно е попаднал в мрежа пусната на 600 метра дълбочина.
Този вид акула, която се нарича „динозавърът на морето“, има необикновенни челюсти. Когато челюстите ѝ се затварят, двете връзки на челюста се задвижват и устата ѝ идва напред.
Според учените, израсналия носа съдържа голям брой електрочувствителни клетки, което помага на хищник в мрака на големи дълбочини да усещат излъчването на потенциалните си жертви.
Хванатият екземпляр е даден в Австралийския музей в Сидни, но не са могли да го запазят жив, за съжаление. Това е било не възможно. Въпреки това, служителите на музея са установили, че акулата е от мъжки пол и има относително малка дължина 1,26 м, докато тези риби растат до 3,7 метра.
Месният рибар Майк Кели твърди, че в мрежата му и друг път са попадали такива екземпляри, макар и не много често.
„Такива съм хващал около 12 пъти в живота си“.

Стояха пред нея и я оглеждаха. Нищо не подсказваше, че това може да се движи, още по-малко да те пренесе в някое друго измерение.

– Приятелят ми се качи на това чудо, натисна лоста и се изпари пред очите ми. Скоро машината се върна сама, но приятелят ми го нямаше, само парцали от дрехите му, опръскани с кръв, бяха останали на седалката, – каза Давидов, възрастен човек, с побелели коси и немощни крака.

– И повече не видяхте приятеля си? – попита плахо Лили, момиче с рижа коса и много лунички около носа.

– Не! – отговори Давидов.

Възцари се гробно мълчание.

Днес тя с двамата си приятели Андрей и Христо, посетиха загадъчния мъж, който живееше в една изоставена къща на тяхната улица. Дворът пред къщата беше обрасъл с треволяк и бурени, дори пътеката, водеща до входната вратата бе покрита с буйна и висока трева.

– А вие след това имахте ли смелост да я изпробвате? – набра смелост да се обади Христо.

– Да, – каза смутено мъжът, – но на малки разстояния, не повече от 4-5 години назад в миналото и 3-4 напред в бъдещето. Боях се от последствията, които можеха да доведат това мое пътуване във времето. Не ми липсва приключенски дух, но всичко това ми идваше много. Бях решил да я унищожа.

– Да я унищожите? – извика Андрей. – Защо?

– Видях какво се случи с моя приятел….

– Но причината за неговото изчезване може да е нещастен случай, – прекъсна го Христо.

– А защо не я покажете на другите хора? – попита Лили.

– Ако можехме да пътуваме назад  в миналото си и да поправяме грешките си, това няма ли да ни направи по-безотговорни? – възрастният човек се задъха.

– Но ако тази машина се употребява само за добри дела, защо трябва да се унищожава? – обади се Андрей.

– Ами ако се подам на изкушението, не само да се върна в миналото да поправя грешката си, но и да си отмъстя на някого, – примижа от ужас Лили.

– Или да отидеш в бъдещето и да откраднеш някое изобретение, за да подобриш настоящето, – засмя се Христо.

– Но ние не знаем за добро или зло ще я използват хората, – тъжно каза Андрей.

– Както виждате тази машина се е превърнало в доста тежко бреме за мен, – каза с дълбока въздишка Давидов.

Младежите прекрасно разбираха, че използването на такава машина е свързано с голяма отговорност, но съвсем не искаха тя да бъде унищожена.

– Но ако с нея може да се спаси човешки живот …., – каза Лили.

– Е, – усмихна е Давидов, – може би тогава ще се наложи да се използва.

Скоро щеше да се стъмни и младежите си тръгнаха. В сърцата им горяха какви ли не планове, за изследвания, проучвания, спасяване на хора, …. Те не знаеха, че това е първата им и последна среща с Давидов.

Скоро се чу, че някой е намерил възрастния човек мъртъв пред дома му. Казаха, че е получил инфаркт. На погребението му нямаше хора, защото той не дружеше и не контактуваше с никого, но Лили, Христо и Андрей придружиха ковчега до гробищата.

Два дена след погребението, младежите решиха да посетят изоставената къща. Изкачиха се по скърцащите стъпала и погледнаха в ъгъла, но той беше празен. Машината беше изчезнала.

За човек, подаряването на цветя е станал непоклатим ритуал на ухажване, както и начин да се подчертаят много празнични събития в живота му. Оказва се, че и на животните също не е чуждо прекрасното. Те даряват на избраниците си екзотични цветя и дори водорасли …
Биолозите са открили, че делфините към всичките си други таланти, могат да изразяват помежду си любов и да си даряват цветя. Изследователи били поразени от наблюдението, което е успял да заснеме директора на научнопопулярен филм на Би Би Си Rob Pilley край бреговете на Мозамбик. Той уловил невероятна сцена. Делфин дарил „цветя“ на любимата си – ярки водорасли.
Подаряването на „цветята“ се оказал труден ритуал. Делфинът правел сложни движения с носа си, опашката и перките. Вероятно опитвайки се да убедят любимата си да приеме подаръка, а когато тя най-накрая кокетно се съгласила, ясно изразила радостта си, въртейки се в кръг във водата.