Радостта в махалата беше голяма. Докараха в магазина кайма. Изглеждаше прясна и не дъхнеше. Мълвата бързо се разпространи и хората се наредиха на опашка. Кой кило, кой две, а Тодор взе цели пет кила от нея.

Когато го подкачиха:

– Тодоре ще я изядеш ли всичката?

Той се усмихна и весело им отговори:

– Вие не знаете моята Цонка какви кюфтета прави. Ще си отям до насита.

Тодор грабна големия пакет и право у дома.

– Цонке, – извика той от вратата, – донесъл съм кайма. Сега я докараха. Да направиш от тях, ти знаеш. Хубави кюфтета искам.

Цонка пое пакета и бързо омеси каймата, като и прибави ситно нарязан лук, малко хляб, една лъжица кисело мляко, яйце, малко сода и подправки, както само тя си знаеше. Опържи кюфтетата и ги остави в тенджерата захлупени да се задушат добре.

След като нацепи някое и друго дърво, Тодор влезе, вдигна капака на тенджерата и си взе едно кюфте. Очакваше сладост да се разлее в устата му, но…..изведнъж кипна и се за развика на жена си:

– Защо си ги пресолила толкова? Сега никой няма да може да ги яде! Съсипа хубавата кайма.

Цонка взе едно кюфте, отхапа и се намръщи, от сол не се ядеше.

– Странно, – каза си тя, – не помня много сол да съм слагала.

Тодор изтича до магазина и взе още три кила кайма. Върна се бързо в къщи и се закани на жена си:

– Този път внимавай, че кожата ти ще смъкна от бой.

Свекървата баба Дона знаеше, че снаха ѝ е добра готвачка и не би допуснала такава груба грешка, да пресоли ядене, пък да не говорим за кюфтета. Усъмни се, че тук нещо не е наред и още преди Цонка да омеси новата кайма, щипна малко от нея и я опита.

Възрастната жена сбърчи нос и извика:

– Тодоре, каква кайма си купил?

– Сега я докараха, съвсем прясна е, – отговори Тодор.

– Я си хапни от нея, – предложи майка му.

Тодор щипна малко и го налапа. Намръщи се и бързо го изплю.

– От сол не се яде, – възмути се той.

– А ти щеше жена си да пребиеш, – подсети го баба Дона.

– Но как така? Защо е толкова солена? – недоумяваше Тодор.

– Кръщавали са я, – каза баща му, който бе чул за „чудната придобивка“.

– Как са я кръщавали? – учудено попита Тодор.

– Магазинерски тарикатлъци, – махна с ръка баща му. – Вземат едно кило кайма и добавят толкова сол и грамажа не се нарушава. Но изглежда този път не са взели само едно кило, а повече. Та затова не може да се яде от сол. Това правят не само с каймата, но и със сиренето, но поне като го изкиснем, можем да го ядем.

Тодор взе пакетите и ядосано се понесе към магазина.

Разправяха, че вдигнал голям скандал. Върнали му парите  за осемте кила кайма, но и уволнили магазинера.

Наситили се на зрелищата, много от публиката в цирка, се насочиха към бюфета, за да утолят жаждата си. Времето беше горещо, а под купола на цирка, бе задушно.

За да си купят лимонада Симо и баща му отидоха в бюфета, който се намираше зад кулисите на цирка.

Там на малко столче седеше жив клоун. Той имаше червена перука и голям червен нос. Беше се облегнал на масата, пиеше чай и хапваше сандвич.

Симо го наблюдаваше и очакваше да се случи нещо смешно. Може би клоуна да подхвърли чашата с чая, а след това майсторски да я хване без да я разлее.

Но нищо не ставаше. Симо приближи, за да вижда по-добре и да не пропусне нищо, ако изобщо се случеше нещо.

Момчето започна да се смее предварително. Клоуна го погледна и строго каза:

– Защо се смееш? Махай се от тук!

Симо смутено се се отдръпна назад.

– Татко, той ме изгони, – оплака се Симо.

– И добре е направил, – каза баща му. – Сега той е уморен. Трябва да хапне и пийне на спокойствие. Сега той не е клоун, а човек като теб и мен.

Това никак не се побираше в главата на Симо: „Как така? Хем е клоун и в същото време не е клоун?“
– А аз си мислех, че клоуните винаги са смешни, – каза тъжно Симо.

Един ден Нако се върна от детската градина с насинена буза. Баща му го изгледа, намръщи се и попита:

– От къде е тази синина?

– Иван ме удари с юмрук, – съвсем спокойно отговори Нако.

Баща му кипна:

– Колко си глупав! Не можа ли и ти да го цапардосаш, та друг път да не те закача?

Нако си замълча. Обезсърчи се и се затвори в себе си.

Дядо му като го видя такъв натъжен, загрижено го попита:

– Какво му е на моето малко юначе? Защо е толкова потиснато?

– Защото съм глупав, дядо, – сбърчи нос момчето.

– Как ще си глупав? Толкова хубаво рисуваш. Интересуваш се от всяко нещо, често задаваш такива интересни въпроси, всичко искаш да знаеш. Да не съм те чул повече да казваш, че си глупав!

Нако погледна тъжно дядо си, въздъхна и каза:

– Иван ме удари, а аз не му отвърнах. И утре няма да го ударя, защото съм глупав!

– Мисля, че не си го ударил, – каза дядо му, – защото си по-умен от него. Само глупаците се бият. Ако Иван посегне отново да те удари, хвани ръката му и не му позволявай да го направи.

– Да , но според татко, аз съм глупав, защото се оставям да ме бият.

Старият човек се замисли и покани внука си да седне на дивана до него.

– Когато бях малък ударих Киро. Дойде баща му и се оплака на моя. Очаквах, че баща ми ще ме нашляпа веднага, но той не направи така. Когато останахме само двамата, той ме погледна и ми каза: “ Как можеш да ме срамиш пред хората! Ти побойник ли ще ставаш? Повече не искам да чувам, че си набил някого“. Тези думи на баща ми ги запомних за цял живот.

Нещо просветна в очите на Нако.

– Ти си вече голямо момче и запомни едно, – каза старецът гледайки внука си право в очите, – ако те удари някой, това с времето се забравя, но ако някой те съкруши с прями думи, както направи моя баща, това се помни за цял живот.

Мгер Мкртчян никога не е страдал от прословутия комплекс за малоценност.

Напълно по философски се отнасял към това, че много го смятали за собственик на голям нос.

Гогол каза, че ние не виждаме носа ни, защото той се намира на Луната.

Може би единствено изключение прави Мгер.

Сам признава, че още от детството си мислел над това, не защо носът му е толкова масивен, а защо носовете на другите са толкова малки.

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….