Тук на хиляди километри от Амазонка, лилията трябваше да се развие и да покаже цялото си великолепие. Бащата на Ана професор Цветанов бе обещал, че тя ще разцъфне, макар че бе в различна от обичайната си среда.

Почти никой не вярваше в това, а малцина от тях се присмиваха на професора и закачливо го наричаха „магьосника на лилиите“.

От три дена пъпката на лилията не помръдваше. Ана не вярваше, че точно тази нощ ще се отвори, за това предложи на баща си:

– Хайде да се помолим.

– Не е нужно, – засмя се професор Цветанов. – Това, което очакваме с нетърпение, скоро ще се случи.

– Сигурен ли си? – попита със съмнение Ана.

– Във всяко семенце се съдържа живот и той бърза да се прояви чрез цвят и многобройни листа.

Ана изгаряше от любопитство. Баща ѝ я погледна в очите и заговори сериозно като на възрастен човек:

– Всички живи същества растения или животни имат една цел, да живеят и да се развиват. Всяко едно от тях се стреми да заеме толкова място и храна, колкото са му нужни, за да изпълни предназначението си.

Преди три месеца, когато професорът донесе растението и го пусна във водата, листата му бяха колкото малка чинийка, а сега достигаха големината на автомобилна гума на голям камион.

– Какво се случва, когато е тясно и не достига храна за всички? – попита Ана.

– Тогава големите изместват малките, силните прогонват слабите. Животът е вечна борба, в която оцеляват тези, които успеят да се приспособят по-добре.

На Ана нощта ѝ се струваше безкрайно голяма. Ами ако лилията не разтвори и тази нощ пъпката си, както очакваше баща ѝ?

Изведнъж професор Цветанов скочи и се втурна към езерото.

– Погледни! Тя е раздвижи! Ани, започна се! – прошепна възторжено професорът.

Ана също скочи от мястото си. Пъпката потрепваше едва забележимо. Нямаше никакво съмнение, вътре в нея нещо искаше да се освободи. Появи се първото венчелишче, после второто, третото, …

В нощта избухна прекрасен бял цвят. Ана никога до сега не бе виждала такъв. Със страхопочитание тя следеше как се извършваше чудото.

Пъпката се отвори постепенно, най- напред колебливо, а после бързо тласкана от вътрешно нетърпение. Най-накрая се изля във венец от стотина венчелишчета. И се издигна като блестяща корона над тъмната вода в езерото.

– Когато животът в растението победи обвивката, – прошепна професор Цветанов, – възниква нещо красиво и очарователно.

Ана бе щастлива, както никога досега в живота си. Баща ѝ наистина бе магьосник, а тя му помагаше във всичко това.

Двамата стояха и мълчаливо съзерцаваха изящния бял цвят.

Навън небето просветляваше. Настъпваше новия ден.

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……

Мариела знаеше, че не е разумно да плаче, докато е в болницата, защото веднага започваха да се суетят сестрите около нея. Само, че трудно се сдържаше. Куражът я бе напуснал.

Но изведнъж всичко се оправи. Медицинската сестра застана до леглото и ѝ каза:

– Един млад мъж попита за теб.

Мариела се изпъна и погледна съсредоточено сестрата, която мило ѝ се усмихваше:

– Помоли да ти предам ….. много обич.

– Това е бил Миро, – прошепна Мариела. – Каза ли още нещо?

– Ще дойде да ви посети утре сутрината. Поиска веднага да ви види, но му казахме, че сте претърпяла малка операция и сега сте уморена, за това той реши утре пак да дойде.

Мариела се чувстваше безкрайно щастлива. Имаше чувството, че е на седмото небе.

На другия ден ѝ донесоха огромен букет червени рози.

– Ах, – извика медицинската сестра, – изглежда „Свети Валентин“ е позакъснял тази година. Дори и половината няма в какво да ги сложа.

– Не се притеснявайте, – успокои я Мариела, – по-добре ми подайте картичката.

– „За любимата ми лястовичка. С нетърпение очаквам да оздравееш. С много любов Миро“, – прочети задъхано Мариела и се разплака.

След няколко часа Миро влезе усмихнат в стаята при нея. Изкрящите му сини очи изгаряха Мариела. Тя едва се сдържа да не скочи от леглото и да се хвърли в прегръдките му.

Той усети порива ѝ и пристъпи бързо към нея. Седна на стола до леглото ѝ и хвана ръката ѝ. Тя бе неописуемо щастлива. Това бе истинска любов. Медицинската сестра ги гледаше и им се радваше.

Преди три дена бе станал някакъв атентат. Имаше изстрели, викове, много стенещи хора, линейки и полиция. В тази суматоха, тълпата ги бе разделила.

Мариела бе пострадала, но Миро късно разбра, линейката беше я откарала. Той се бе притеснил много за нея. Обиколи няколко болници и накрая я намери.

Успокоиха го, че ще се оправи, но за него по-важно бе, че е останала жива. Другото нямаше значение.

А сега бяха заедно и сърцата им преливаха от любов, какво значение имаше някаква си малка операция там …..

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Докато лятото се влачеше бавно, майката на Марин подбираше най-хубавата храна за Лили. Слагаше по-хубавите мръвки в чинията ѝ, даваше ѝ най-сочните плодове и Лили знаеше защо го прави.

В края на август тя не се сдържа и попита Лили:

– Имаш ли нещо да ми кажеш, дъще?

Лили се скова. Винаги трепваше, когато я наричаше „дъще“. Лили не искаше друга майка да я нарича така, освен тази, която я беше родила. За нея жена, неспособна да ѝ вдъхне любов е безочливо, да предявява претенции за собственст върху нея. Когато я хвалеше, Лили разбираше, че тя иска да изкопчи нещо от нея.

– Не, – каза кратко Лили.

– Не си сигурна?

– Сигурна съм, че не чакам дете, ако това имате в предвид, – каза рязко Лили.

Жената сякаш не забеляза грубостта на снаха си.

– Но какво става с теб? – настоя тя. – Вие сте постояно с Марин заедно. Да не си нещо болна?

– Не, – още по-студено каза Лили.

– Тогава какво става? – натърти  тя. – През последните два месеца очаквам с нетърпение да ми кажеш, че очакваш дете.

– Тогава съжалявам, – каза с болка, готова всеки момент да се разплаче Лили, – че трябва да ви разочаровам.

Изведнъж жената сграбчи снаха си за ръката и я изви зад гърба ѝ. Погледна я яростно в очите и ѝ изкрещя:

– Да не всемаш нещо? Да не пиеш някаква отвара, която пречи на детето да се появи?

– Разбира се, че не, – разгневено възкликна Лили. – Защо да го правя?

Жената продължи още по-гневно:

– Защо изобщо се върна, сега Марин можеше да има и други момичета. Защо се върна, като не можеш да му родиш дете?

Лили плачеше и безпомощно се опря на стената:

– Съвсем не исках да разстройвам семейството ви, но Марин дойде и ме помоли …и аз се съгласих.

Какво можеше да направи? Самата тя искаше много да има рожба, но това постояно слухтене и намесване в живота им, пречеше на всеки изблик на спонтанна интимност …… Лили се сви на топка и зарида…….