Мирон и Дечо през жегата се бяха приютили под голямото дърво на улицата пред домовете им.

– Вероятно си попадал на фразата „Случи се“, – поде разговора Мирон.

– О, тя много често се повтаря, може би като оправдание, – отбеляза Дечо.

– В оригинал „it came to pass“ буквално означава „дойде да отмине“, – обясни Мирон.

– Е, фразата не е „Стана.“ В оригинал „it came to stay“ , което буквално е „дойде да остане“, – засмя се Дечо. – Но защо ми казваш всичко това?

– Същото се отнася и за нашата духовна долина. Няма да е все така. Ще премине, – поясни Мирон. – Докато не стане това, ние сме там. И това, което правим през това време, често определя и резултата.

– Някъде бях чел следното:“Понякога, когато си в пълна тъмнина, си мислиш, че си погребан. Но всъщност, ти си бил посаден“, – припомни си Дечо. – Мисля, че това напълно съответства на мислите ти.

– Интересна мисъл, – съгласи се Мирон, – но когато се чувстваме далеч от Бога, трябва да видим как Той ни изгражда и променя.

– Когато трудностите застанат на пътя ни, ние или бягаме от Бог, или към Него, – тъжно констатира Дечо.

– Ако се отдалечаваме от Господа, ние никога няма да разберем какво е искал да ни покаже в този момент, но когато тичаме към Него, ще Го опознаваме по-добре, ще го обичаме по-дълбоко и ще Му се доверяваме с цялото си сърце, – възторжено възкликна Мирон.

– Трябва да осъзнаем, че няма как да победим нищо чрез собствените си сили, – поклати глава Дечо. – Истината е, че когато признаем слабостта си, тогава ще открием Неговата сила в изобилие. Ще достигнем ново ниво в живота си.

– Въпреки че никой от нас не очаква с нетърпение тези трудни моменти, а в тях има толкова много растеж, – отбеляза Мирон. – Но когато всичко свърши ще разберем, че Бог е работил и ни е променял през това време.

Бе студен ден. Марин чакаше на опашка в магазина.

– Мразя да чакам, – каза си той.

Въздъхна дълбоко и през главата му минаха всички нежелани чакания:

– Отвратително е да бъдеш на опашка пред лекарския кабинет.

– Непоносимо е, да чакаш до телефона, обещано обаждане.

– Нетърпение спрямо инвестиции, направо те подлудява.

– А колко бавно растат семената.

– Ами отговорите на молитвите …

– И за всичко това трябва да се чака, – махна с ръка и продължи да мърмори недоволен. – Чакането е толкова трудно, особено когато трябва да чакам Господа.

По този повод баща му каза един ден:

– Понякога ни се струва, че Бог действа много бавно, но това може да е тест за твоята вяра.

Ако сме нетърпеливи и вземем нещата в свои ръце, ще имаме проблеми, а дочакаме ли Бога, ще бъдем благословени.

В новогодишната нощ в един доста голям град бе внимателно отворено послание отправено към хората написано преди двеста години.

То бе поставено в малка сребърна кутийка.

В него се обещаваше на хората от бъдещето:

„Преуспяване, благополучие, благоденствие, процъфтяване, прогрес, ….“

Кмета на града слушаше внимателно, но не се стърпя, вдигна ръка и извика:

– Стига! Разрешете ми да изразя една надежда, която е по-висша от всички останали.

Някои възроптаха:

– Нека се дочете посланието!

– Хубави неща се казват в него.

Кметът продължи без да обръща внимание на подвикванията:

– Тази надежда може да ни накара да се осъзнаем като народ, люде и град, израснали в праведност. Защото само това издига една нация.

– Какви ги приказва този?

– Ние искаме просперитет …

Кметът размаха ръце за да укроти тълпата и добави:

– Това е повече от успех, щастие и мир, бъдещите граждани да израснат в справедливост и честност, а не да действат според изгодата.

Не трябва да разчитаме на собствените си сили, за да растем.

Бог на мира ще ни снабди с всичко добро, за да отгледа активно плода на праведността в сърцата си през целия ни живот.

Често ще се спъваме по време на пътуването си, но с нетърпение ще очакваме Градът, където ще царува Божията праведност.

Теодора бе непреклонна:

– Християнството не е за мен. То е много скучно. Обичам приключенията. Това е живот за мен.

Владо възрази:

– Но ти не знаеш за едно необикновено приключение, което е придружено с невероятна радост и вълнение.

– Така ли? – възкликна удивена Теодора. – И кое е то?

– Тава приключение не прилича на друго никое …

Теодора го гледаше с очакване и нетърпение. Отговорът я вълнуваше много.

– … то идва от следването на Исус, – обясни Владо.

– О, – сбърчи недоволно нос Теодора и махна с ръка.

– Обикновените думи не могат да опишат очарованието на приключението водещо до познаването и ходенето с Исус, Божия Син ….

Владо продължи да споделя с нея за истинския живот, който се намира в Господа, но Теодора само гримасничеше и по-голяма част от думите минаха покрай ушите ѝ.

В крайна сметка Владо не успя да убеди Теодора, но си каза:

– Думите ми може да са слаби, но ще се помоля за нея, а Бог нека подейства.

Когато Исус Христос влезе в живота ни, ние откриваме, че да Го опознаем повече и да Го следваме отблизо е най-голямото приключение.

Нека го търсим всеки ден, за да живеем истински живот.

Вики с нетърпение очакваше първата си рожба, но претърпя спонтанен аборт.

Тя бе купувала с толкова любов и нежност всичко за бъдещото си дете, че сега гледайки на всичко това ѝ се искаше да вика, да плаче и ридае.

Изведнъж тя се сети за многодетното семейство на Петър и Мария. Скоро се бяха сдобили с ново чедо.

– Ще им подаря всичко, – каза си Вики, – поне тяхното малко бебе да се почувства в по-добри условия.

Мария и Петър бяха много благодарни за този неочакван дар.

Когато разбраха, за болката на Вики, те решиха да я зарадват.

Петър бе дърводелец и то доста добър.

Мария предложи:

– Защо не направиш от детското легло, което Вики ни подари, удобен стол за нея.

Седмица по-късно Петър ѝ връчи подаръка.

Вики просълзена каза:

– Има добри хора …

И се разрида.

– И ти се една от тях, – добави Мария.

Двете се прегърнаха и Вики се усмихна. Това скоро не ѝ се бе случвало.

Бог чрез нас може да трансформира скръбта на някой друг в радост. Той чрез действията ни разкрива добротата и съпричастността Си в болката на пострадалия.