За всекиго по нещо

Вчера Петър с баща си пося семена на бъдещите очаквани домати, чушки, краставици, тиквички и патладжани.

За малкото момче това това бе много интересно. Петър за първи път участваше в такова засаждане.

Веднага след като стана той изтича в градината, за да види дали нещо е поникнало.

– Нищо, – разочаровано каза Петър.

Бащата видя къде отиде сина му и го посрещна на вратата:

– Времето през, което расте разсада е най-важния от живота му. За това не трябва много да се бърза.

– Но нали трябва да се покажат, – възрази Петър.

– Малките кълнове бавно си пробиват път през почвата към слънцето. Когато това стане, те вече са станали устойчиви към температурните промени.

– И сега, кога ще се появят? – попита с нетърпение Петър.

– Сам ще видиш, ако си достатъчно търпелив, – усмихна се баща му.

Минаха няколко седмици.

Петър с възторжени възклицания посрещна едва наболите зелени кълнове:

– Ето ги! Появиха се!

Лесно възхваляваме победите и триумфите в живота, без да осъзнаваме, че те са свързани с изграждането на характер в битките.

Бог ни позволява да преминем през предизвикателства и трудности, за да се оформим такива, каквито Той ни е призовал да бъдем.

Господ с нетърпение очаква да излезем от изпитанията „зрели и завършени, без никакъв недостатък“.

Заваля сняг на едри парцали и покри земята с бяло одеяло. Дърветата, чийто клони бяха поръсени с бели кристалчета, се превърнаха в приказна гора.

Въпреки застудяването група пенсионери се бе събрала в любимия си клуб.

– Остаряваме, – въздъхна Продан, – главите ни побеляха като всичко наоколо.

– Е, не е толкова лошо да остаряваш, – противопостави му се Даца.

– Ако списанията по будките са някакъв критерий, – намеси се и Сава, – процесът на стареене е катастрофа във всяко отношение.

– Какво толкова им има? – възкликна Стефана.

– Всички на снимките са млади, здрави и красиви, а в магазините ви предлагат хиляди продукти, които да ви накарат да изглеждате по-млади, но уви вече сме стари, – тъжно се изказа Дора.

– И от стареенето има полза, – обади се закачливо младата пенсионерка Веска.

– Полза …. въобразяваш си, – засмя се Рангел.

– Заедно с бръчките идва и мъдростта, – отбеляза находчиво Кремена. – Ние сме я натрупали постепенно ….

– Погледни сега младите, – прекъсна я Цачо, – на тях не им трябва мъдрост.

– Остаряваме, – примирително каза Станой, – но имаме друг поглед за хората, парите, обноските, работата ….. Едва сега оценяваме кое е правилно и кое нищо не струва.

– Побелее ли ти косата, носи я все едно са ти поставили корона, – добави Калчо и се усмихна шеговито.

– Ей, – не можа да се стърпи чистачката, която бяха наели да чисти клуба, – като ви слушам с голямо нетърпение очаквам да остарея.

Всички се засмяха.

Наближаваше Нова година. Петьо и Мила с нетърпение очакваха празника, най-вече заради подаръците, които щяха да получат.

Днес родителите им бяха на работа и ги бяха оставили при баба им.

Петьо недоволно мърмореше още от сутринта:

– Не искам попара. Дай ми пица и шоколад.

Малката му сестра не изоставаше назад:

– Искам бонбони и торта.

Баба им в чудо се видя. Следобед не искаха да лягат да спят.

Възрастната жена вдигна ръце от тях и ги заплаши:

– Ако не слушате Дядо Мраз няма да ви донесе подаръци.

– Какво ще ми донесе? – попита Петьо.

– Може би колукран, – хитро намигна старицата на внука си.

– А, от ония машини дето преместват и повдигат товари, много добре, – плесна с ръце Петьо. – Сега ще си имам два.

– Как два? – изненада се бабата.

– Ами, – усмихна се Петьо, – втория го намерих под леглото ти.

Преди старата жена да ахне, се обади Мила:

– А на мен сигурно ще ми подари мигаща кукла, дето вика: „Мама“.

Бабата ококори очи и едва успя да се овладее.

– Сигурна ли си? – попита смело старицата.

– Видях я в гардероба между дрехите.

Е, това се казва изненада.

Ирина с нетърпение очакваше този концерт. На касата за билети се виеше дълга опашка, която на места бе тройна и четворна.

Тя издържа напрежението и купи два билета. Вторият бе за сестра ѝ.

Вечерта залата бе препълнена, имаше и правостоящи.

Ирина дойде със сестра си час и половина по-рано, за да могат да заемат местата си.

Музикантите започнаха силно. Публиката се развълнува и опияни.

Тогава Ирина го забеляза. Той стоеше точно зад нея, за това тя не можа добре да го разгледа.

Изведнъж усети, как непознатият започна ритмично в такт с музиката да почуква със две мъниста.

Този звук изтезаваше Ирина. Все едно някъде капеше вода.

Тя се обърна и тактично му даде знак, че той ѝ пречи с това почукване да слуша музиката.

Мънистата бяха старинни, кехлибарни. Господина бе около шейсетгодишен.

Той изобщо не разбра, че ѝ пречеше, но временно преустанови почукването.

– Е, беше време да престане, – каза си Ирина.

Но това бе за кратко време и господина започна отново. Тя пак го погледна, но този път нямаше резултата.

Искаше ѝ се да си поговори с него малко по-остро, но се стесняваше. Борбата в нея трая само няколко секунди.

И Ирина взе решение. Тя вече не издържаше. С жест му показа мънистата и се усмихна.

Той отново не я разбра. Подаде ѝ ги, мислейки, че Ирина ги иска.

Тя се чудеше, да се радва или да плаче на великодушието на този човек, които бе готов да сподели с нея мънистата си.

Накрая вежливо му обясни:

– Господине, вашето почукване ме дразни и не мога да слушам изпълнението на музикантите.

– Извинете, просто не съобразих, – мъжът се смути и потъна назад в стола си.

Почукването спря.

Ето в това бе ключът за решаването на проблема. Контролирай гнева си, защото в противен случай можеш да се окажеш неправ.

Роза се люлееше на любимия си стол в кухнята при баба си. При честите си посещения тя много време прекарваше в него кръстосала крака, но не оставаше безучастна към това, което ставаше край нея.

Дори, когато се прибереше в града при родителите си, тя си мечтаеше, отново да се върне там.

Обстановката в бабината кухня бе разнолика, но същевременно една и съща.

Едва забележимата пара безшумно се процеждаше под похлупака на тенджерата върху печката. А през това време баба ѝ пържеше, режеше, осоляваше и какво ли още не.

Ръцете ѝ бързо се движеха. От тях се очакваше да сътворят нещо неописуемо вкусно.

През цялото време старицата не млъкваше. Разказваше и споделяше нещата, които бе преживяла или ѝ се бяха случили през деня. Тя беше необикновена жена. Зареждаше се от прекараното време с хората.

Баба Рени много обичаше внучката си. Това прекрасно приятелство между двете ги доближаваше все по-близко една до друга. Така става с хората, които много се обичат.

По същия начин, когато отворим Библията, сме на най-доброто място, където можем да поседим заедно с Бог. Неговото огромно сърце изпълнено с любов към нас ни очаква с нетърпение. Той жадува за разговор с нас.

Когато останем насаме с Него, мъдростта на Писанието, неговите мисли и цели се разкриват все по-ясно.

Този, който общува с Господа, не може да остане същия.