Небето се покри с големи сиво-черни облаци. Имаше вече надежда, че ще завали. Хората с нетърпение очакваха освежаващата влага, която щеше да разкъса завесата на непоносимата горещина тези дни.
Валери и Данчо седяха в стаята и гледаха през прозореца. Вятърът започна да шумоли в клоните на дърветата.
– Ето, на това се вика добър вентилатор, – пошегува се Валери.
– Важното е после, когато ливне изобилният дъжд, – засмя се Данчо.
– И на кого тогава ще припишем славата, за освобождението ни от жегата, на вятъра или на дъжда? – продължи шегата Валери.
– Нима те търсят това? – махна с ръка Данчо
– А ти търсиш ли човешка слава? – сериозно попита Валери.
– Какво означава да я търся? – повдигна рамене Данчо.
– Искам да кажа, – обясни Валери, – да се стремиш към нея, да желаеш да живееш в светлината на прожекторите или с други думи в името на човешките аплодисменти.
– Имаш предвид да съществувам само за одобрението на другите?
– Да.
– Чудесно е, – поклати глава Данчо, – когато хората ме одобряват, но това не бива да се превръща в смисъл на живота ми. Освен това, такава слава няма да продължи дълго.
– Точно така, – потвърди радостно Валери. – Нашата цел трябва да бъде много по-високо устремена. Ние трябва да живеем за Божия слава.
– Тогава овациите и благодарността ще останат с нас през вечността, – допълни Данчо.
– И ние ще се радваме, че сме живели така, – заключи въодушевено Валери.
