По пътя за Рим Константин и Методий се отбиха във Венеция. Тук латинските и немските монаси нападнаха Константин, като врани на сокол. Те държаха да се проповядва само на три езика.

– Кажи ни, човече, – крещяха вкупом към Константин, – защо преведе на славянски свещените книги и ги учиш на своята азбука. Погледни, никой преди теб не го е правил, нито апостолите, нито папата, нито Григорий Богослов, нито Иероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, на които подобава да се прославя Бога: еврейски, гръцки и латински.

Константин ги погледна смело и отговори:

– Нима Бог не дава дъжд еднакво на всички или слънцето не свети за всички, или всяка твар не диша един и съши въздух? Как не ви е срам да си мислите, че само на три езика може да се слави Бога, а всички останали племена да останат слепи и глухи. Мислите ли, че Бог не е всемогъщ и за това не може да го направи, завистлив е и не иска да го върши?

Ние познаваме много народи, имащи свои книги, където всеки на своя език възхвалява Бога. Сред тях са арменци, перси, абхазците, Иберия (грузинци), Сугхд, готи, обри, турци, Козар, аравляни, египтяни, сирийци и много други.

Давид казва: „Пейте на Господа нова песен, пейте Господу, всички земи!“, а на друго място: „Възкликнете Господу, всички земи, Запейте и радвайте се, да, пейте хваления“ и още „Хвалете Господа, всички народи; Славословете Го, всички племена“.

В Евангелията се казва: „А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име“. „И не само за тях се моля, но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение, да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил“.

В Евангелието на Матея се казва: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века“.

Евангелист Марк също казва: „И рече им: Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар. Който повярва и се кръсти ще бъде спасен; а който не повярва ще бъде осъден. И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят“.

Нека да кажа думи от Писанието и по отношение на вас, немски и латински свещеници: “ Но горко вам книжници и фарисеи, лицемери! Защото затваряте небесното царство пред човеците, понеже сами вие не влизате, нито влизащите оставяте да влязат“. „Горко на вас, законници! защото отнехте ключа на знанието; сами вие не влязохте, и на влизащите попречихте“.

Апостол Павел казва на коринтяните: „Желал бих всички вие да говорите езици, а повече да пророкувате“ и още „и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“.

Такива и с много други думи Константин изобличаваше латинските и немските свещеници.

При пристигането си в Моравия братята Кирил и Методи били приети от княз Ростислав в неговата столица Велеград.

Славянската реч на дошлите учители, силата на думите им и благочестивият им дух покорили сърцето на моравския княз и хората, които живеели там.

Писмеността и книгите, които донесли двамата братя, били поразяващи. Местните били развълнувани, всичко това им изглеждало като дар от небето. Ростислав събрал учениците и ги дал на Кирил и Методий да ги обучават.

Продължавайки започнатия в Цариград превод, Константин с Методий превели доста богослужебни книги, литургии, утринни и вечерни служби. Започнали и славянски богослужение.
„И се отвориха ушите на глухите към слушане на книжовни слова и служби, и за немите езикът стана ясен“.

Вместо да се проповядва на немски език и богослуженията да се извършват на непонятен латински език, народът слушал проповеди, нещо което не се е случвало до сега, на родния си език.

Братята не ограничили дейността си само в столицата на Моравия. От там Константин с брат си ежедневно се отправял по-нататък, посещавал градове и села.

Огласявал на невярващите думите на живот, поучавал народа чрез кръщение да се откажат от греховете си. Говорели им, че без това те не могат истински да се спасят.

Целта на учителското ходене на братята, било обучение и утвърждаване на хората от Моравия, които вече били приели християнството.

Преди известно време в един град имало голям пожар. Един възрастен служител от църквата отишъл  в дома за молитва, за да се помоли. Застанал на колене и започнал да се моли за спасението на града.

Огънят бил съвсем близко. Приятелите на служителят го молели да излезе от помещението, но той продължил да се моли.

И изведнъж станало нещо неочаквано. Пламъкът идващ вече към стената, внезапно спрял и не се докоснал до дома за молитва. Много хора, които живеели в този град, прославили Господа за това чудно избавление.

Молитва е най-ефективното средство, чрез което получаваме от Бога всичко необходимо за живота и благочестието. Навсякъде има нужда от молитва.

Молитвата е свалила железните вериги от краката и ръцете на апостол Петър, разтворила е вратите на затвора и безопасно го е превела през всичките стражи.

Чрез молитва апостол Павел е разхлабил кладите на краката си и се е отворила вътрешната тъмница.

Молитвата на Исус Навин е задържала движението на слънцето, докато израилевите синове не победиха врага с помощта на Бога.

Молитвата дори спря Всемогъщият да отмъсти на грешниците.

Молитвата на Езекия, цар на Израел, завърна назад слънцето с десет градуса.

Молитвата на Илия заключи небето и по- късно го отвори, когато той с молитва свали огън от небето върху жертвата.

Молитвата на тримата младежи сред огъня ги запази от изгаряне.

А с какво израилтяните победиха своите многочислени врагове: ханаанците, хетейците, евусейците, аморейците, гергесейците, мадиамците, асирийците? Това не е оръжие, което при излизането си от Египет даже не са имали, а молитвата.

Молитвата не е като другите оръжия. Тя разруши стените на Ерихон по времето на Исус Навин.

Тя е щит и оръжие в битката с враговете.

Невидимите врагове, които нападат душите ни, са много по-силни от нас, но те се побеждават чрез молитва.

Веднъж, по време на Първата световна война, известният хуморист Аркадий Тимофеевич Аверченко занесъл в цензурата разказ на военна тема.

Цензорът пуснал разказа, но задраскал само една фраза: „Небето беше синьо“.

– Какво не е наред с тази фраза, – изненадано попитал писателят.

Цензорът невъзмутимо отговорил:

– Тази фраза може да предизвика мисъл у врага, че действието става на юг, а това означава да се разкрие местоположението на руските войски.

Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …