Снегът беше спрял. Вятърът почти не се усещаше, но студът не прощаваше на никого, особено на дръзналите да излязат толкова рано сутринта.
За Деница бе невъзможно да си остане у дома в тава студено утро. Тя бързаше към баба Делка, възрастна обездвижена жена, на която нямаше кой да ѝ помогне дори печката да си запали.
Деница отиваше при старицата не само тази сутрин. Всеки ден сутрин, обед и вечер, отзивчивата девойка хранеше, почистваше и се грижеше за възрастната жена.
Деница мина край магазина на бай Димитър, който подранил чистеше снега наоколо.
– Добро утро, – поздрави девойката.
– О, здравей, Дени, как си? – попита, както всяка сутрин, бай Димитър.
– Консервирана, – пошегува се Деница, – като прясно замразено месо.
Мъжът се засмя на шегата ѝ.
– Тъй, тъй и аз се чувствам, – каза той.
На стълбите към горната улица Деница едва не се сблъска с бай Михо, който носеше две големи чанти.
– Здравейте, – приветливо каза девойката.
– Вижте, какви сте вие жените, – полу ядосано, полу на шега каза бай Михо.
Деница разбра накъде бие мъжът. Нали днес бе първия ден на така наречения женски месец – баба Марта. А времето още от самото му начало бе много студено.
Тя се усмихна и войнствено попита:
– А вчера, а оня ден, какво беше времето? Малък Сечко! Кой е по-сърдития.
Безсмислено беше да се спори, предните два дена не бяха по-малко студени от днешния.
Бай Михо махна с ръка:
– Вас човек не може да ви надговори, все много знаете.
Денят макар и много студен се очертаваше доста интересен още от сутринта.
– Какво ли ме очаква още до края му, – каза си Деница и закрачи още по-бързо, нали я очакваха….
