Ботьо се опитваше някак да се настани на неудобния стол. Румяна бе омотана цялата в тръбички и спеше. Апаратите просветваха спокойно край нея и едва доловимо издаваха звук.

Дежурната сестра в отделението държеше много на реда. Тялото ѝ бе широкоплещесто, лицето сурово, а ръцете ѝ бяха обемисти. Въпреки това по характер бе много състрадателен човек. На нея винаги ѝ възлагаха най-тежките случаи.

– Господине, – Ботьо долови загриженост в гласа ѝ, когато тя се показа на вратата. – Приберете се в къщи и се наспете. Имате нужда от почивка.

– Дори и да се прибера, няма да мога да заспя, – въздъхна Ботьо.

Сестрата влезе разчисти пръснатите хартийки, събра празните опаковки от храната и приведе стаята в безукорен вид.

Ботьо наблюдаваше леките ѝ и бързи движения и си помисли: „Ех, да можеше с такава ловкост и сръчност да се възстанови и здравето на Румяна.

– Разберете, – каза сестрата, – ако сте вял, посърнал и недоспал, когато се събуди съпругата ви, като ви види такъв, изобщо няма да се зарадва. Ако сте в такова състояние няма да ѝ помогнете много.

– Едва ли някога съм бил в отлична форма за нея, – леко се усмихна Ботьо.

– В такъв случай е време да се постараете, –  каза сестрата. – Не бива да се обвинявате за нейното състояние.

– Ами, ако наистина съм виновен? – попита смутено Ботьо.

– Вие не сте първия, който разсъждава така, – каза сестрата. – Хората търсят причина за сполетялото ги нещастие. И когато не намерят някакво логично обяснение, започват да обвиняват себе си.

Тази едра жена знаеше, че близките на пациентите също се нуждаят от подкрепа и насърчение, както и самите болни.

Тя бе разговарял с Румяна за Ботьо и бе разбрала, че на този човек му е нужен приятел или някой на който да се довери,  да разговаря с него, но най-вече да сподели мъката си.

В африканското езеро Чад се влива река Шари, която по време на пролетните и летните дъждове носи толкова много вода, че езерото се препълва. Когато водата прелее в източния край на езерото, тогава Чад изпраща излишъка от своите води на североизток, в котловината на пустинята Сахара, което прави тази котловина много плодородна.
Ако Бог препълва чашата ни с добро, радост и благословение, трябва да си спомним за хората, които се намират в котловината на мъката и бедите и да им дадем от нашите благословения.
Ние угаждаме на Бог, като вършим добро и всичко необходимо за тези, които са край нас. Истината и доброто са неразделни.
Някой попитал християнина Нистерий, приятел на Антоний:
– Какво добро да направя?
Нистерий отговорил:
– Не са ли всички дела равни? Писанието казва, че Авраам е бил гостоприемен и Бог беше с него. Илия обичаше тишината и Бог беше с него. Давид беше кротък и Бог беше с него. Така че, виж какво Бог иска за душата ти и внимавай в сърцето си.
Прави добро на приятелите си, за да те обичат още повече. Прави това и за враговете си, така че да станат някога твои приятели. Когато говориш за врага си, не забравяй, че ще дойде ден, когато той ще ти бъде приятел. Божията воля е да живеем щастливо със другите, а не взаимно да си носим притеснения и смърт.
Сърдеченото „добро утро“, любезното „лека нощ“, дума на съчувствие или утеха, насърчение или съвет, една чаша студена вода, учтивост, дружеско ръкостискане – всичко това е помощ и доброта. Там, където има хора, се появява възможност да направиш добро някому.
„И тъй, доколкото имаме случай, нека струваме добро на всички, а най-вече на своите по вяра“.

Може да звучи грубо, но ние унищожаваме талантите. Причината за това е едно неразбиране, че у всеки от нас има талант, който не зависи от средата, в която расте човек.
Един талант се подхранва от насърчението и уважението, което получава от околните за идеите си.
Колко често отхвърляме идеите и желанията на децата си, като смятаме, че те не са важни? Това е началото на разрушаването на таланта, когато едно дете се отказва от мечтите си и си мисли, че нещата появили се в съзнанието му са пълни глупости.
Човек трябва да е готов да приема идеите на другите, да разсъждава и мисли върху тях, но не непременно да ги отхвърля. Невъзможността да приемеш „новото“ идва от твоите комплекси.
Една от причините хората да не предлагат идеи, идва от страхът да не се провалят. Ако човек не опитва, никога няма да се научи. Представете си дете, което се страхува да ходи, само защото е падало. Ако продължи да седи и да не пробва, никога няма да се научи да ходи.
За това не трябва да отхвърляме „невъзможни“ идеи. Кой знае този, който ни ги предлага, може да е изпреварил времето си.

Не се благодари само веднъж в живота или на празник, само защото е наречен празник на благодарността. Това трябва да бъде навик на всеки човек. Колкото по-дълбоко разбираме Божията любов, толкова по-благодарни започваме да ставаме.
Можем да благодарим на Бога във всяко обстоятелство, защото Бог е в контрол. Той може да отдели доброто от злото. Може да обърне глупавите ни грешки, които правим, в нещо важно за нас и другите. Без значение какво ще се случи, Бог няма да спре да ни обича. Има стотици неща, за да бъдем благодарни при всякакви обстоятелства, дори когато обстоятелствата не ни изглеждат добри.
Благодарността винаги изгражда по-дълбоки връзки между нас и други хора, и между нас и Бога.
Ако искате да бъде по-близо до някой, започнете да му благодарите. Напиши му малки бележки за насърчение.
Библията ни казва: „насърчавайте се един друг и се изграждайте едни други“. Като насърчаваме другите, ще открием, че Бог изгражда в живота ни, дълбоки взаимоотношения с Него и останалите хора.

Представете си едно отдалечено село. В него има само 3 стационарни телефона. По улиците няма никакви телефонни линии.
За съществуването на Интернет хорта слушат само по телевизията. Е, тук съвсем не е толкова диво. Пристигат списания и вестници, за които хората са се абонирали.
С появата на новият вид телефони надеждата, че и там ще проникне Интернет, вече укрепва.
Едно момче от трети калас даже написа писмо до Дядо Мраз да му подари Интернет.
Но какво ще стане с хората в това село?
Децата по-малко ще играят навън, рядко ще общуват по естествен начин. Лъчезарните им усмивки ще станат вяли и уморени.
Видеовръзката може да ти покаже познатото лице, дори ще видиш неговите движения, но не можеш да го потупаш по рамото за насърчение. А как ще го прегърнеш, ако това би го успокоило?
В съвремения свят трудно се живее без Интернет, дори само ако е прекъснат за няколко минути.
Вярно е, че Интернета е замислен, за да се облекчи живота на хората, но не станали този живот много по-сложен след появата на „световната мрежа“?