Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Бяха организирали малък празник. Лили и Андрей с децата си бяха поканени на него. Двамата отскоро бяха станали приемни родители.

Празникът продължи цели два часа. През цялото време Лили едва сдържаше сълзите си.

– Запази спокойствие, – посъветва я Андрей. – Радвай се на този празник.

– Погледни, – със задавен глас промълви Лили, – на където и да обърна очи в тълпата виждам Исус.

И наистина бе така.

Деница държеше увито в одеяло момиченце и му се усмихваше. То бе родено от майка пристрастена към наркотиците.

Цял рояк от доброволци посрещаха хората на вратата, поздравяваха ги и се надпреварваха да им връчват малки подаръци.

Тони и Силвия побутваха смутените си шест приемни деца напред. Някои от тях носеха очила с голям диоптър, а други имаха шини на краката. Децата бяха облечени спретнато в чисти съобразени с възрастта им дрехи.

Лео ликуваше с кутия от LEGO конструктор:

– Вижте, дядо Мишо ми го подари!

Станислав внимателно обърсваше слюнката от устата на приемния си син, който седеше в инвалидна количка.

Теодора бе гушнала две малки момичета със слухово апарати и им пееше, като леко ги полюшваше.

Забелязваше се, че всички тези хора обичаха Исус и същевременно Го представяха.

Да, тази вечер Христос бе навсякъде, където и да погледне човек.

Стефка се чувстваше подтисната. Тя често оплакваше борбата на сина си с пристрастяването към наркотиците.

Един ден тя бе с приятелката си Камелия и сподели:

– Чувствам се толкова зле. Дали Бог смята, че няма вяра и за това всеки път плача, когато се моля за сина си.

– Не знам какво точно си мисли Господ, – каза Камелия, – но в едно съм сигурна, Той знае как се чувстваме.

– Дори съм сигурна, че може да се справи със всичко, което ни срива, – окрилена добави Стефка.

– Когато плачем и се молим за другите, това не означава непременно, че нямаме вяра. Това се дължи на голямата ни любов и състрадание към тях – откликна Камелия.

Стефка само въздъхна.

Двете приятели наведоха глави и започнаха да се молят. Молеха се и плачеха за освобождението на Стефкиния син от наркотиците.

По едно време Камелия се обади:

– Сълзите и депресията в съчетание с мъката и болката не са нещо ново за човека, но всичко това преливат, отслабват и се отдръпва само, когато си спомним Божията верност и уверено започнем да Го хвалим.

– Какво ни пречи да постъпваме така? – попита Стефка.

– Колебанието между знанието за истинния Бог и неоспоримата реалност на непреодолимите емоции, – отбеляза Камелия.

– Да, да Той знае всичко, – поклати глава, – Стефка, но само Бог може да ми помогне да се справя с постоянно менящите се у мен емоции.

В малкия град имаше празник. Свещеникът на местната църква отец Николай бе служил на това място 45 години. И сега бе организирана прощална вечер поради пенсионирането му.

На събирането бе поканен и кметът, почитан и уважаван човек.  Той трябваше да изнесе кратка, тържествена реч, но закъсняваше.

Тогава организаторът на празника покани отец Николай:

– Споделили вашите първи впечатления, когато дойдохте в нашия град!

– Когато при мен дойде първият човек от тук да се изповяда, – започна свещеникът, – настръхнах. От това, което чух реших, че архиепископът ме е изпратил на ужасно място.

– Толкова ли зле бе всичко? – обади се някой от присъстващите.

– Този човек ми сподели: „Взех от родителите телевизора им и тайно го продадох. От касата на фирмата откраднах много пари, а след това набедих друг човек и той влезе вместо мен в затвора. Освен това се забърках и в продажба на наркотици, ….“

– Боже, – извика една дебела дама с широкопола шапка, – какъв човек само.

– Но с времето се срещнах с останалите енориаши и видях, че не всички са такива, – продължи спокойно своето изказване свещеникът. – Констатирах, че хората са добри и много отговорни …..

Внезапно се появи кметът. Той смутено започна да се извинява за закъснението:

– Нали разбирате, належаща работа …. и то в последния момент.

– Е, нали все пак успяхте да дойдете, – спокойно го посрещна организаторът на тържеството. – Сега можете  да кажете и вие своето слово.

Малко припряно и забързано кметът започна:

– Никога няма да забравя деня, когато нашият свещеник се появи за първи път тук в нашия град. Имах щастието да бъда първият, който призна пред него …

В залата всички навели глави смутено слушаха изказването на своя кмет и мълчаха.

Днес беше ден за посещение в болницата. Бащата на Симеон скоро бе получил бъбречни кризи и сега беше настанен в болничното заведение.

Симеон със съпругата си потегли с колата си към болния си баща. Там двамата се запознаха с Криси, която сподели:

– Бях обременена със семейни проблеми, но най лошото е, че се отклоних от Бога. Това ме доведе до използване на наркотици, а преди няколко седмици ми казаха, че имам рак. Сега се чувствам виновна и нещастна.

Тя плачеше и съжаляваше, за това, което бе направила и допуснала в живота си.

– Искаш ли да се помолим за теб? – попита Симеон.

– Да, – в очите на жената се появи надежда. – Желая да върна сърцето си на Исус. Той е моя Спасител.

И те се помолиха заедно.

На масичката си Криси имаше няколко талисмана. Вероятно бе ги взела, мислейки че ще я предпазят от още по-лоши неща, с които се бе сблъскала.

– А какво ще правите с тези предмети? – попита съпругата на Симеон, като посочи с ръка няколкото талисмана.

– Вземете и ги изхвърлете. Нямам вече нужда от тях, – възторжено каза Криси. – Сега имам Исус.

Криси бе от онези хора, които търсят нещо, за което да се хванат. Мястото, където могат да положат своето доверие и надежда. Такива несъзнателно търсят начини, чрез които да се чувстват пълноценни.

Ние повярвалите в Господа имаме това, от което се нуждаят тези хора и това е Исус.

Нека активираме Божията сила, която живее вътре в нас. Да проповядваме Божието име и да Го издигаме, където и да отидем.

Не е нужно да стоим в църквата и да чакаме някой да дойде, по-добре ще направим, ако излезем и потърсим изгубените.