Беше едва седем часа. Скоро съвсем щеше да се разведели. Телефонът в полицията иззвъня. Дежурният вдигна слушалката и чу немощен мъжки глас:
– Спря ме непознат мъж и ме помоли да го закарам до съседното село. Качих го, – гласът на мъжа хриптеше. – внезапно ме удари по главата с бутилка и ми открадна колата. Тя е Mercedes….

Веднага бяха изпратени хора, да заловят престъпника и да помогнат на пострадалия.

След половин час отново се позвъни:

– Аз съм майор Илия Петров. Станах свидетел на следния инцидент. Карах колата, когато ме задмина Mercedes, който след няколко метра събори работник от пътната служба, събиращ боклук отстрани на платното.

– Май същият Mercedes е бил откраднат, – вметна набързо приемащият съобщението.

Майорът продължи:

– Мерцедесът се залюля и падна в канавката. От него излезе мъж. Той отиде до резервоара и хвърли в него запален предмет, а след това се скри.

– Какво направихте?

– Когато приближих колата, тя вече гореше. Освен това пострадалия мъж се намираше на няколко метра от запаления автомобил. Изтеглих го на безопасно място. Цялата кола бе обхваната в пламъци. Спрях едно такси и помоли шофьора, да  откара човека в болницата.

– Накъде тръгна заподозряният?

Майорът съобщи посоката, в която бе изтичал крадецът.

След половин час престъпникът бе арестуван. Той наистина бе откраднал Mercedes, с който направи толкова много бели.

Пострадалият работник бе откаран в болницата. Той имаше фрактури на долната част на краката и на шийните прешлени, но благодарение намесата на Петров животът му бе вън от опасност.

Тони работи като шофьор на автобус в града. Точно при него се качи мъж с момче на три години. Детето крещеше и плачеше, като се опитваше да се отстрани от мъжът. На Тони това му изглеждаше много подозрително.

Шофьорът се вгледа внимателно в лицето на момчето.

„Това не е ли детето, което показват и търсят от полицията, – помисли си Тони. – Скоро това момче е било откраднато от библиотеката“.

Тони спря автобуса и попита пътниците:

– Някой от вас да е виждал една изгубена раница?

Това за загубената раница сам го измисли. Тони обходи автобуса. Спря пред плачещото момченце и го огледа внимателно.

„Точно така, – помисли си Тони, – детето е в сини панталонки и червени джапанки“.

Докато се връщаше обратно в него вече нямаше никакво съмнение. Тони изпрати бързо съобщение по телефона си до полицията.

Когато автобусът спря на следващата спирка, полицаите чакаха престъпника с белезници.

Благодарение на навременната намесата на шофьорът, се избегна лошото, което можеше да се случи на това момченце. За радост на всички детето бе върнато на родителите му.

Един журналист взе интервю от Тони. На шофьорът бе зададен следния въпрос:

– Защо постъпихте така? Не беше ли много рисковано, особено за вас?

– На мястото на това момченце можеше да бъде и моя син, – отговори Тони. – Направих това, което би направил всеки баща.

На доктор Бонев му предстоеше да извърши сложна операция. Той беше много притеснен, но се надяваше да успее.

В 21 седмица от бременността на Надя на плода ѝ поставиха  диагноза вроден гръбначен дефект. Това заболяване не дава възможност на човек, да се изправи и ходи нормално.

И все пак имаше изход от положението. Плода се нуждаеше от хирургическа намеса.

– Ти знаеш какво е ситуацията, Наде, – каза хирурга. – Трябва да ти направя кесарево сечение, да извлека матката от коремната кухина и през малък разрез да оперирам бебето ти. Ако успея да направя това, то ще да се роди абсолютно здраво.

Бъдещата майка, работеше като акушерка. Въпреки сложността на операцията, тя каза на доктор Бонев:

– Готова съм на тази рискована крачка. И без това друг изход няма. Детето ми може единствено да оцелее чрез тази опасна операция.

Дойде денят и Бонев внимателно се зае със спасяването на още нероденото дете.

Операцията наближаваше към своя край….. И тогава се случи нещо много странно.

През разреза в матката се появи мъничка, но напълно оформена ръчичка, която хвана хирурга за палеца.

Бонев притихна. Той беше зашеметен. Не можеше да се помръдне от изненада.

– Виждате ли,  докторе, – обади се една от асистиращите сестри, – още неродилото се бебе, ви благодари, че сте спасил живота му.

Очите на всички в операционната се насълзиха, а на лицата им засияха разнежени усмивки.

Това дете се роди точно на определеното време и бе напълно здраво. Родителите му го кръстиха Самуил.

Беше много студено. Старши сержант Данаил Маринов беше нощна смяна. Студът щипеше неумолимо.

Данаил от време на време потъркваше ръцете си, които бяха в ръкавици, но мразът проникваше и през тях. Младежът крачеше напред назад, за да се стопли. Беше едва осем часа, а го чакаше цяла нощ дежурство.

Телефонът иззвъня.

– Отидете на пътя и отбивайте движението в посока към града, има виелица.

– Слушам, – едва успя да каже Данаил, когато усети, че от другата страна бяха затворили.

Маринов взе със себе си няколко души и изпълни заповедта.

След около два часа Данаил получи нова заповед:

– Към вас ще дойде КАМАЗ „Вахта“ отидете на мястото, където хора са задържани от снега. Те се нуждаят от помощ.

До самото място не успяха да се доберат, нямаше как да преминат, за това тръгнаха пеша.

– Старши сержант Маринов придружи този КАМАЗ, – каза дежурният офицер.-  Внимавай за хората, гледай да не се паникьосат. Поддържай постоянна връзка с отдела.

Хората бяха замръзнали. Данаил не можеше да стои от страни, за това започна да им помага. Заедно с другите отиде до затъналия автомобил и започна да изважда хората.

Едно момиче, което прехвърлиха в КАМАЗА бе много замръзнало. Горната ѝ дреха беше цялата мокра. Тя трепереше и не можеше да се сгрее. Данаил свали якето си и го метна върху момичето.

Един мъж се мъчеше да сгрее премръзналите си ръце, но безуспешно. Когато Данаил го вида му даде ръкавиците си.

След това Маринов продължи да изважда затрупаните. Хората се хванаха за ръце, за да не се изгубят и в този момент….

Веригата от хора се разкъса, вятърът бе станал много силен и ги разпиля. Данаил разбра, че бе изгубил пътя. Започна да обикаля и да търси другите.

На Маринов му се струваше, че се лута часове, а не минути. Изведнъж видя светлини и се насочи към тях. Това бяха авариините на една затрупана в снега кола. В нея имаше семейство с две деца. Едното на две, а другото на десет години.

Маринов бързо се свърза с дежурния:

– Имаме нужда от помощ, намерих семейство с две деца в затрупана от снега кола.

– Ще изпратя някого, успокой хората.

Снегът все повече затрупваше колата, а бензина свършваше. Тогава Данаил отвори малко прозореца на колата и провеси червен плат, за да ги видят, ако наистина ги намереха.

Когато ги откриха, снегът бе достигнал до стъклото. Бързо ги откопаха и ги пренесоха в КАМАЗА.

Маринов бе раздал всичко, което имаше, за да стопли другите, но той самият бе премръзнал. Когато го закараха в болницата, лекарите се страхуваха за измръзналите пръсти на лявата му ръка.

Докато лежеше на леглото Данаил си спомни как  му се караше майка му:

– Не искам да работиш тази работа, не ми харесва да бъдеш в полицията. Скоро се ожени, ами ако се случи нещо лошо с теб ….

Тогава той бе се засмял и ѝ бе казал:

– Не виждам по-добро място за мен освен това. Там мога да помагам на хората. Трудно е, но тази работа ми харесва.

Поради силната виелица на това трасе бяха затрупани много коли в снега, но поради смелата намеса на Данаил и неговите другари почина само един човек от измръзване.
–

На 7 февруари 1894 г. в Колумбия било планирано наказанието на един млад мъж на име Уил Първис. Той бил осъден на смърт чрез обесване.

Самият Първис твърдял, че е невинен. Когато чул присъдата извикал към съдиите:

– Всички ви ще надживея.

Когато поставили примката на шията му, тя внезапно се развързала и осъденият паднал в люка, оставайки жив и невредим.

Изпълнението на присъдата било отложено, тъй като по-голяма част от от свидетелите на случилото се смятали, че това е Божия намеса.

Решено било да го обесят на 2 декември 1895 г., но малко преди това Първис избягал от затвора.

През 1896 г. той се предал на властите и присъдата му била заменена с доживотен затвор.

През 1898 г. Първис бил помилван, защото хората не вярвали, че той е виновен. Накрая  през 1917 г. някой и Джосеф Бирд, преди смъртта си признал, че е извършил престъплението, за което бил обвинен Първис.

Уил Първис починал на 13 октомври 1938 г. Три дена преди това умрял последният от съдиите, които го осъдили на смърт.

Така думите на Първис се сбъднали, той надживял своите съдии.