Борис започна да рецитира стихове, след това премина към откъси от известни произведения на наши и чужди автори.

Всички бяха погълнати от изпълнението му. Гласът му покоряваше, завладяваше и потапяше всеки в огромния океан на художественото слово.

– Откровено да си кажа, – обади се Динко, – изненадан съм от свежата ти памет.

– Някога и аз пълнех главата си с поезия, – не остана назад и Малин, – но не всичко помнех точно и вярно, което беше голям мой недостатък. За това често изпадах в неудобно положение за това.

Мартин и Свилен мълчаха гузно, те не можеха да се похвалят със нищо в тази насока.

– Завиждам ти, Боби, имаш удивителна памет за тези години, – похвали го и Стоян.

Борис не беше първа младост, времето отдавна бе отнело цвета на косите му, но в сините му очи още гореше младежки плам.

– Какви години? – Борис рязко се обърна към Стоян, сякаш приятелят му беше казал нещо обидно.

– Съвсем не исках да кажа, че си остарял, – опита да се защити Стоян.

– Какво са годините? Ние сме само хора, но постоянно се вглеждаме в сезоните, месеците и всеки къс от времето. За нас те са като някакъв хомот, под който пъшкаме и стенем.

– Ако не ме боляха краката и не усещах някои болки, които в безрасъдното си минало съм си причинил, – засмя се Захари, – изобщо не бих усетил, че нещо фатално се е променило в мен.

– Вярно е, че жизненост е изписано на лицето ти, Боре, – намеси се Свилен, – но не трябва изцяло да се игнорират биологичните промени.

– Духът на човека заема важно място в неговото съществувание. Той е определящ във всяка област от живота му , – заяви Борис категорично.

Събралите съвсем не искаха да нарушат атмосферата на разбирателство тази вечер, за това не се задълбочиха повече в започнатата тема. Почти всички бяха надхвърлили четиридесетте. Темите за старост и немощ бързо отпадна и те се насочиха към общата работа, която им предстоеше.

В големите градове често можем да видим как булдозери и други по-големи машини разрушават стари здания, за да освободят място за нови.

Някои от тези „стари здания“ са на повече от сто години. В Европа има сгради устояли на няколко столетия.
Но рано или късно те ще бъдат разрушени от природни катаклизми или човешка ръка.

Вечно ще остава това, което е поставено на здрава солидна основа – на Христос.

Исус е казал: „Всеки, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара“.

Успяваш ли всеки ден да слушаш Божието Слово и въплатяваш ли го в своя живот?

Веднъж на едно погребение богат човек попитал един от роднините на починалия:

– Колко пари остави този човек?

– Трябваше да остави всичко, което имаше, – отговорил запитания.

Често съм чувала да представят някого по следния начин:

– Това е Димитър, той работи за Драганов.

Нима ценността на човека зависи от мястото му на работа или неговата професия?

Бог не ни оценява по нашите успехи в този живот. Той ни обича еднакво силно всички. Ценноста ни не се определя от това как се обличаме, в какъв дом живеем или каква кола караме.

Нашата ценност се състои в това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и че Христос е умрял за нас.

Ние сме ценни, защото Той ни е приел в Своето семейство и ние завинаги сме станали Негови деца.

Не си въобразявай и не мисли, че твоята ценност зависи от парите, които имаш или положението, което заемаш в обществото.

Ти си безкрайно скъп за Христос.

Зноят напредваше с бързи крачки и по обяд се очакваше не плашеща горещина, а пещ. Хората бързаха да се скрият под сенките още преди всичко да е пламнало.

Но за разлика от температурите вън, в чакалната пред кабинета за контролен преглед беше прохладно. В помещението имаше около дестина човека. Не всички бяха болни, почти половината придружаваха пациентите, които скоро бяха напуснали болницата. Само една или две жени бяха сами, без някой да ги съпровожда.

От време на време се подаваша главата на сестрата и призоваваше:

– Следващия моля.

За жалост не се спазваше никакъв ред. Хора, които бяха дошли току-що, бяха привиквани в кабинета от лекар, които бе се появил малко преди това. Част от чакащите изказаха неодобрението си от това.

Една от жените обясни:

– Това е доктор Гогов, той си има частен кабинет и работи  тук. Всички, които извиква, ги познава от кабинета си.

– Тогава да ги лекува там, защо идват тук? – възнегодува една доста едра пациентка, която едва си поемаше дъх.

– Да, но тук Гогов може да им осигури изследване с най-прецизна техника, с която не разполага в кабинета си.

– И все пак трябва да се спазва някакъв ред, – обади се възрастен човек, който едва говореше. – Нали всички сме болни и се нуждаем от консултация.

Този човек беше придружен от сина си, който нервно крачеше напред назад в малкото пространство между насядалите хора. Той не обръщаше много внимание на баща си и когато възрастния човек пожела да отиде до тоалетната, не го чу. Наложи се един от болните да се обади, за да може синът да помогне на баща си.

Въпреки прережданията хората в чакалнята започнаха да намаляват.

Една от жените, които беше дошла сама, каза:

– Всичко си зависи от нас, – погледа ѝ бе малко отнесе, явно личеше, че е преболедувала нещо сериозно.

– Важно е какво човек си мисли, – подрепи я друга жена.

– И аз имах това в предвид, – продължи първата жена. – Човек трябва да се настрои позитивно. Да погледне навътре в себе си. Да настрои енергията си към вселенския разум. Знаете ли какво казва Дънов, аз много го уважавам ….

Един побелял мъж се обърна към жената и кротко ѝ каза:

– Вижте Дънов е човек  като нас, той не може да ни излекува. Но ние имаме Създадел, който помага на всеки, който се обърне към Него.

Жената изтръпан, на лицето ѝ явно се четеше несъгласие по въпроса. Мъжът усети това и продължи:

– Вие сте начетена жена, не настоявам, но помислете по внимателно върху това. Вярвам, че като разумен човек ще прозрете истината.

– Какво казва Дънов? Като срещнем мравката или червейчето, да гледаме да не го настъпим и да му кажем: „Здраве!“ и това щяло да ни помогне да оздравеем, – присмя се средна на възраст жена, която бе дошла преди малко.

Дъновистката искаше да обясни, но дойде нейния ред и тя влезе в кабинета.

Новодошлата продължи:

– Дънов, глупости. Синът ми и снахата са много вярващи, ходят всяка неделя на църква, обикновено отиват в „Света Марина“ . Скоро им бяха счупили стъклото на колата и им взели багажа, но след няколко преки от дома им, го откриха разхвърлян, но нищо не липсваше от него. Навярно крадците са търсили пари и като не са намерили, са захвърлили всичко.

– Само Бог е запазил имуществото им, – каза мъжът, които искаше да обясни на другата жена, кой е Този, Който изцерява хората.

Главата на сестрата се показа от открехната врата и подкани:

– Моля следващия.

Мъжът стана, кимна с глава и предложи на жената мястото си, но тя каза:

– След малко и аз ще вляза, благодаря ви.

Късно следобед, когато отиде на работното си място, Костадинов завари известието за пенсионирането си на бюрото. За него това беше удар от засада.

Как се прибра у дома си Костадинов не помнеше.

От главата му не излизаше една и съща мисъл: “ Край! За мен всичко свърши! От днес съм излишен и ненужен за обществото гражданин!“

Отровата от тази мисъл силно се впиваше в него и го измъчваше. За Костадинов това беше недооценяване на работата му и грубо погазване на човешкото му достойнство.

Съпругата му Елена видя отчаяната му физиономия и разбра какво се е случило. Отдавна оттук-оттам се шушукаше за неговото отстраняване. Говореше се и явно, че той е вече на години и трябва да се даде път на младите.

Но какво знаят младите? Костадинов бе кален в битки и борби за устояване на истината, а сега, който и млад човек да заеме мястото му ще бъде поредния „послушко“, предпочетен пред всеки по-революционно настроен ветеран.

– Не се притеснявай! Всяко зло , за добро, – опита се да го утеши Елена. – Сега поне изцяло ще се занимаваш с това, което ти е на сърце.

След вечеря пуснаха филма за Ломоносов и Костадинов малко се поразсея. Той беше изцяло потопен в събитията на онова време и непрекъснато търсеше връзки с днешния ден.

Минали са векове от тогава. Светът се е проминил. Науката и техниката са достигнали големи висоти, но човекът не се е отказал да властва и господства над себеподобните.

„Какъв мощен ум. Истински гений е този Ломоносов, – възхищаваше се Костадинов. – Какъв непокорен дух има само!“

Ако във всеки от нас не живее по един малък Ломоносов, напразно би било всяко творчество и самият живот.