Една от най-забележителните грешки във възпитанието е стремежът към създаване на идеалния човек.

Този свръх човек е идеален: умен, красив, трудолюбив, атлетичен, позитивен, талантлив, изтънчен, изобретателен, прави всичко от първия път и никога не греши.

Проблемът е, че това е далече от реалността.

Забележете, ние нямаме нямаме идеални изисквания към нещата, които ни заобикалят.

Сега седите на стол. Вие сте доволни от него независимо, че не е идеален. Ако попаднеше на конкурс за идеални столове, навярно нямаше да попадне между първите хиляда.

По същия начин използвате не толкова идеален перфоратор, телефон или метла.

Когато отидете в магазина не казвате:

– Дайте ми двеста грама идеално сирене!

Има неща, които не са идеални, но всички те са наред. Например, картите. Земята е кръгла. Така, че всяка карта трябва да е перфектен твърд кръг. Така всички вместо карти, ще трябва да носим със себе си малки глобуси.

Но хората се примиряват с тези отклонения, които се получават при трансформиране на повърхността на сферата в плоскост. Ако чрез картата можеш да попаднеш на нужното място, то изкривяването може да се пренебрегне.

Защо му е тогава на човека неразбираемото искане за идеалност? От къде се вземат тези странни въпроси?

Кога ще срещна идеалният мъж?

Кои са тайните на идеалната фигура?

Как да изградим идеални отношения? ….

В действителност сравнението с идеала е нищо повече от една форма на изтънчена манипулация.

Нужно ли е да ѝ се подаваме?

Хари Мурхауз от Великобритания не се уморява всеки ден от своя живот да доказва, че възрастта е просто едно число и няма никакво отношение спрямо това, как се чувства човек.

Мъжът  започнал да играе голф на 50-годишна възраст и веднага се влюбил в тази игра.

Когато Хари станал на 100 години голф клуба, в който той често ходел да играе, му подарил пожизнено членство.

За тайната на своето отлично самочувствие неуморимият мъж посочва голфа, защото тази невероятна игра осигурява неговото физическо натоварване и свежия въздух, който е необходим за здравето му.

Жител на Тексас, решил да застреля невинно животно, без да отчете, че броненосците са известни със непробиваемата си броня.

Излизайки през нощта в двора на къщата си, един човек в частния си имот видял да се разхожда броненосец. Това много го раздразнило и той решил да се отърве от натрапника, като го застреля с револвера си.

Човекът два пъти пропуснал целта, но на третия ударил животното, куршумът рикоширал в здравата броня на броненосеца и ударил мъжа в челюстта.

На пострадалия е оказана медицинска помощ, а на броненосеца няма и следа от кръв, което говори, че той изобщо не е бил ранен.

Жегата прогони хората от улицата и събра старците в селската кръчма. Всеки от тях седнал пред чашката си, можеше да философства по злободневните теми.

Дядо Костадин пръв повеждаше хорото, той не мълчеше пред неправдите.

– Личният ми доктор ме изпрати в Здравната каса, – започна дядо Костадин, – да си направя снимка на главата.

– Че какво ѝ е на главата ти, – реши да се пошегува Сава, – гледам я на раменете ти стои.

– Нещо ми пищи в тая пущина, – оплака се Костадин, – сякаш бръмбари щъкат из нея.

– Е, какво направиха ли ти снимката? – попита загрижено Захари.

Костадин сякаш не чул въпроса продължи:

– Ходили ли сте в Здравната каса? Лъскави плочки по пода, бели стени, климатик, кафемашина, компютри бръмчат из стаите, а пред тях седнали бая хора.

– Така било и на Запад, – намеси се Йордан.

– Пратиха ме на втория етаж в една стая, – продължи разказа си Костадин. – Чукам на вратата и влизам. Там едно младо докторче и две жени, сигурно негови колежки ме гледат учудено. „Баш сега ли намери да дойдеш, старче“, – казва ми гневно младия мъж. Питам го: „Че какво му е на сегато?“ „Сега , – троснато каза докторчето, – сме в почивка“.

– Какъв народ само се е навъдил, – навъси чело Ставри.

– Ти остави това, но на всичко отгоре ми се скара: „Излез отвън и ще почакаш още пет минути“, – пусна една полуусмивка Костадин върху набразденото си от бръчки лице. – Влязох след пет минути, докторчето гледа бележката ми от личния ми лекар и казва: „Трябва да ти се направи снимка на главата? А знаеш ли колко струва това фото?“ „Колко?“ – питам го аз. „Сто лева“ – и ми се усмихна предизвикателно.

– Брей, че ние с нашите пенсийки ….. , – скочи Сава. – Ако дадем сто лева, какво ще остане за лекарства, храна, да не говорим за другите неща.

– Е, направи ли си снимка на главата? Докторът видя ли какво ѝ е? – заинтересува се живо Захари.

– Като чух цената, – наведе глава Костадин, – прибрах си хартийката от доктора и си дойдох.

– А, главата ти? – попита Йордан.

– Бръмчи си, – въздъхна Костадин. – В последно време започна нещо трещи в нея.  Какво да правя? Така ще е докато ме изкарат напред с краката ……

От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..