При юпик има специфично разпределение на отговорностите.

Жените живеят в домове наречени „ена“. Тяхната задача е да обучи по-младото поколение.

По правило, такива домове се съединени чрез тунели с главните домове, където живее общността.

Жените ветерани учат девойките на всекидневни дейности. Разказват им как да се грижат за стопанствата си, да шият, да готвят риба, да плуват с каяк и да играят на игри.

Момчетата до 5-6 години живеят с майките си. След това ги отделят в други домове, наречени „касик“, където живеят само мъже.
Има и друга особеност в обучението на младите хора: всяка зима в продължение на два месеца, момчета и момичета преминават през „универсална подготовка“. Така момчетата придобиват шевни и готварски умения, а момичетата се учат да ловуват и други занаяти, които ще им помогнат да оцелеят в трудни условия.

Пролетта и лятото младежите прекарват в „рибни лагери“, а през зимата живеят в селото.

При Виктор се появи проблем. Той бе млад човек на 27 години. Младостта му премина в различни учебни заведение в различни краища на света, за да получи висше образование, но трудов опит нямаше. Разполагаше с апартамент в центъра на града и джип купени от баща му.

Е какво повече може да иска този млад човек? Нека да живее и да се радва на живота!

Скоро Виктор се влюби. Изгуби мира си, дори не можеше да се храни. И той реши да се ожени.

Но баща му не хареса булката:

– Тя е от бранша. Свикнала е с много мъже. За нея си поредната плячка. Няма да се жениш за нея и това е моето решение.

Виктор се разкрещя:

– Ти никога не си ме разбирал. Знаеш ли какво значи любов?

Той тръшна вратата и си тръгна. Обиди се на баща си и цял месец не се обади. Даже не дойде да си вземе парите, които баща му даваше всеки месец за разходи.

Но баща му остана непреклонен. Накрая се съгласи, но с условие:

– Добре, ще ви направя сватба, дори ще платя и сватбеното ви пътешествие, но след това ще се справяш вече сам.

Виктор доволно потри ръце. Все пак като се направи на обиден това проработи.

Сватбата бе разкошна. След това младите отидоха на Малдивите. Но след това бащините инвестиции секнаха така, както бе обещал баща му.

Виктор опита отново да се прави на обиден, ходеше и молеше майка си, но баща му държеше на думата си.

Виктор стана неспокоен, паникьосваше се и от най-малкото нещо. Съпругата му всеки ден му крещеше.

Средствата, с които младите разполагаха се свършиха бързо. За една година ги спасяваше състрадателната му майка, но Виктор разбра, че трябва да започне някъде работа. Но той нямаше връзки и не можеше да хване някоя по-добра работа.

Всеки ден чуваше крясъците на жена си:
– Некадърник! Нещастник! Не съм се оженила за теб да мизерствам. Ще те напусна…..

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Оградите са предназначени предимно да разделят хората едни от други. Но понякога се налага да се променят тези правила.

Радой забеляза, че кучето му постоянно наднича между решетките на оградата, за да види кучето на съседа. Двете животни постоянно се „догонваха“ край издигнатата преграда по между им.

– Сигурно ще им бъде много хубаво ако се виждаха, – каза си Радой. – Изглежда се харесат, за това искат да бъдат заедно. Защо да не им помогна?!

Радой не беше първият собственик на куче, който бе готов да задоволи любопитството и желанието на любимеца си.

Речени сторено. Той взе триона и много внимателно след като премери и отбеляза няколко пъти, отряза отвор в оградата.

Ина така се казваше кучето на Радой, следобед се срещна с Бобчо, когато я изведоха на разходка.

Двете кучета дълго бягаха едно след друго. От време на време събираха муцуните си, сякаш си шепнеха нещо.

Когато Радой прибра Ина, тя бързо излапа това, което намери в паничката си и веднага се устреми към оградата, за да бъде с Бопчо.

Този път тя се стъписа. В оградата имаше отвор, а от там се подаваше главата на Бобчо. Тя излая радостно, а другото куче я приветства с лай и махане на опашка.

Вярно е, че имаха мрежа помежду си, но се виждаха, а това изглежда доставяше удоволствие и на двете животни.

– Май им хареса така повече, – каза Радой на Красимир, стопанина на Бобчо.

– Виж колко са радостни, – засмя се Красимир, – идеята ти не бе лоша.

Сега не само Радой и Красимир общуваха очи в очи, това се случи и на техните любимци, за които те полагаха големи грижи.

Тази работа не отне много време на двамата мъже, но сега, когато гледаха колко са радостни кучетата им, разбираха , че са постъпили правилно.

Жално мяукане се разнасяше пред вратата на кабинета. Първа го чу Надя Стоилова. Тя бе отскоро стажант в полицията.

– Какво е това? – заслуша се внимателно Надя. – Прилича ми на мяукане на котка.

Когато отвори вратата Надя видя мяукаща красива сива котка на черни райета и бяло на коремчето.

– От къде се взе тази котка? – недоумяваше Надя. – На входа е инсталиран домофон, но от там едва ли се е провряла.

– Истински диверсант.

– Преминала е през стената.

Всички се смееха, но никой не можа да разбере как тази котка се бе промъкнала в полицията.

Но това не променяше факта, че „космат нарушител“ бе проникнал вътре при самите полицаи. Котката бе „задържана“ в кабинета, полагаше ѝ се някакво наказание, за непозволеното нахлуване.

– Изхвърлете я на улицата, – каза строго Стоян Миланов, – какво толкова ѝ ахкате наоколо.

– Не бъди груб, – сряза го Надя, – просто трябва да намерим стопанина му.

– Да бе, нали си нямаме друга работа, – възрази като смръщи вежди Стоил Симеонов, – ще търсим къде да подслоним тази мяукана.

– Какво толкова ви е направило животинчето? – Надя се опита да смекчи коравите сърца на сърдитите мъже.

– Какво предлагаш тогава да направим? – попита я строго Стоян.

– Първо да попитаме местните, дали някой не си е загубил котката, – предложи като начало Надя.

Никой не откликна на това предложение, но поместиха съобщение за котката в интернет.

Докато съобщението събираше многобройни харесвания и препращания до приятели, котката успя да се разходи по масата в полицията и „да провери“ наказателните дела и протоколи.

След това котешкият живот взе ново направление.

Благодарение на старанието на полицаите, „мустакатият натрапник“ си намери нов дом. Котката бе взета, от една възрастна двойка.

– Казаха, че ще нарекат котката „ченге“, – съобщи на колегите си Надя, като се заливаше от смях.

– Какво пък, името е хубаво! – засмя се и суровият Стоян, – Нека лови мишки така, както полицаите ловят мошениците!

Търсейки нови стопани, котката прекара истинска „полицейска школа“ и то не къде да е, а в полицията.