Веднъж началникът на полицията в едно малко градче отишъл при учителя на сина си.
– Учителю, мога ли да ти задам един въпрос?
– Ти вече зададе един въпрос, – засмял се учителят, но като видял, че посетителят се е смутил, добавил. – Питайте, разбира се.
– Моят син следващата година завършва училище, бих искал да се посъветвам с вас, какъв път той трябва да да избере.
– А той какво казва? – попитал учителят.
– Той до сега не е казал нищо определено, но аз бих искал да стане полицай или лекар.
– Странен избор, – удивил се учителят. – За полицай разбирам, самият вие сте такъв, но защо лекар?
– Аз мечтаех да стана лекар, но родителите ми нямаха пари за такова скъпо обучение. За това аз отидох в армията и служих там пет години, а след това се прехвърлих в полицията. Сега имам достатачно пари, за да дам на сина си, да учи в най-доброто медицинско училище в страната.
– Ако е важно за вас моето мнение, ще ви го кажа. Нека учи нещо друго различно от полицай и лекар.
– Учителю, изненадан съм да чуя това. Вашата мъдрост е извън всякакво съмнение, но можете ли да ми обясните думите си?
– Ако стане полицай, той постоянно ще се сравнява с вас. Това няма да го импулсира и околните ще мислят, че вие му помагате да се издига в службата, дори и нищо да не правите.
– Добре, това ми е ясно, но защо да не стане лекар? – възкликнал началника на полицията.
– Ако стане лекар, тогава вие ще се сравнявате с него. С това какъв той е станал и какъв бихте могли вие да станете.
Началникът на полицията поблагодарил на учителят и си тръгнал.

Наближаваше девет вечерта. Кръглата луна, огнено червена осветяваше улицата. Двамата седнаха на пейката, отдаван не бяха се виждали, а колко много неща имаха да си кажат.

– Сара харесва един мъж, той не е евреин, но изглежда ще се омъжи за него, – сподели Даниел.

Освен Сара, той имаше още две сестри и за всяка от тях се притесняваше. Грижата за тях беше паднала на раменете му. Твърде малки бяха, когато убиха родителите им. Тогава Даниял сграбчи двете по-малки сестри, а третата я повлече  след себе си. Нямаше време. Откриеха ли ги, щяха да последват участа на родителите си.

Хана вдигна очи към Даниел и го попита:

– И ти си съгласен тя да се омъжи за него?

– Когато прекосих толкова много страни, за да уча, видях и научих много неща, – каза Даниел. – Промених си и мнението за нашият народ. Мисля, че сега ние сме маята на християнския свят. Нашата задача е сега да ходим сред християните и да им разкриваме нашите знания и да допълваме техните умения.

– Искаме собствена страна, – каза тихо Хана, – в която да управляваме с доброта и разбиране. Никой от нас не знае толкова добре, какво означава да се управлява с жестокост.

– Родени сме не да се крием и срамуваме. – каза възторжено Даниел. – Трябва да бъдем такива, каквито сме и да се гордеем, че сме избрани за водачи. Ако сестра ми се омъжи за християнин, тя ще занесе в семейството своите знания и мъдрост, а това ще ги направи още по-добри християни, дори и да не узнаят, че тя е еврейка.

– А ние как ще живеем? – усмихна се Хана.

– Ще живеем един добър живот, – очите на Даниел светеха. – Няма да приема християнските догми, които забраняват и ограничават достъпа ми до човешкото познание, което е полезно за всички. Еврейските правила няма да ме спъват за начина, който съм си избрал да живея. Ще чета, ще задавам въпроси, няма да приема задръжки за постъпки, които ми изглеждат смислени.

– Ами аз? – трепна Хана. – До къде ще ни заведе тази твоя независимост?

– На теб ще гледам като партньор в това начинание. Ти ще намериш нещата, с които искаш да се занимаваш и се надявам, че ще постигнем съгласие. Ще намерим един нов начин на живот и то такъв, че да оказваме почит на нашите родители, но и да ни даде възможност да бъдем самите себе си.

– Не мислиш ли, – тръсна глава Хана, – че това е прекалено смело, особено за такива като нашите семейства.

Даниел нищо не каза, само се усмихна и я прегърна. Той вярваше, че нещата ще се наредят, нали тя беше до него….

Гостите шумно нахлуха от вратата. Последваха Димитър към хола, а Веска, жена му, остана да посреща останалите, които се изкачваха по стълбите. Всички бяха весели, предвкусвайки предстоящия празник.

Донка сбута мъжа си:

– Виж дограмата им, кого ли са викали да им я постави. Изглежда познават някой добър майстор.

Румен погледна на там, където сочеше жена му. Това, което видя и на него му хареса.

Когато се наредиха около масата Румен не се сдържа и попита Димитър:

– Кой ти гласи дограмата? Много добре се е справил. Би ли ме запознал с него? Ще му платя колкото иска. Един беше дошъл, но го изгоних, хем го мързи, хем много пари иска отгоре, пък работата му, да не ти разправям. Само дето косите не си оскубах, като видях какво е направил.

Димитър се засмя, погледна Веска и каза:

– Тоя майстор е много добър, всичко може…….. аз само му помагах.

Повечето от хората в стаята вече се сещаха за този чуден майстор. А Донка нетърпеливо настоя:

– Е, кажи де и нашата дограма да сложи.

Димитър мълчеше, навел глава надолу и леко се усмихваше. Повечето досетили се накъде вървят нещата само се усмихваха.

– Ясно е, – каза Ставри, – тук не е минало без мъдростта и уменията, които Бог е дал на нашия домакин. Така е, когато нямаме сили и възможности за нещо, Той винаги е насреща и ни помага.

Веднъж едно семейство, мъж и жена, попитали един мъдрец:
– Как правилно да възпитаваме и отглеждаме децата си?
В отговор те чули древна еврейска мъдрост:
– Не ограничавайте децата си в границите на своите знания, защото те са родени в друго време.
Децата ни трябва да усвоят не само това, до което сме достигнали, но е необходимо да продължат напред. На тях е дадена по-голяма мярка на познание.

Отново избори. Една огромна тълпа като настръхнал мравуняк напираше да влезе в киносалона.Какво очакваха тези хора? Може би някой да им разреши проблемите, кой знае?!

Един от „силните на деня“ започна разпалено. Хората го слушаха внимателно и от време се чуваше някоя одобрителна реплика.

– Повярвайте ми, не мога да ви лъжа ………

Ораторът размахваше ръце и се опитваше да покори хората. За него нямаше значение колко ще излъже и колко неосъществими неща ще обещае. Сега му се е удало случай, защо и той да не опита какво е това власт?

Малка групичка отзад го гледаше, а хората в нея тихо си шушукаха и леко се подсмиваха. Сред тях седеше едър човек, с прошарени коси, а в погледа му се четеше ярост и негодувание.

– Този ли, – изсъска през зъби мъжът. – Колко нещо е „присвоил“, а за жените да не говорим, няма женена, няма мома, щом е хубава, негова е. Дом има като дворец, две вили и четири коли.

– Да не мислиш, че не знаем, отдавна сме му влезли в дирите.

Един старец до тях поклати глава и каза:

– Има недостойни хора, чиято намеса харесаме или не, определят хода на събитията.

– А не можем ли с нещо да допринесем за намаляването им? – пракъсна го голобрадо момче, с едва наболи мустаци.

– Вероятно може да се постигне нещо, като не им даваме възможност да действат, – продължи старецът.

Опрял се на вратата, млад мъж с очила, дънки, синя фанела с „чуждестранен“ надпис, присви очи и каза:

– Външният вид нито прави някого да бъде подходящ, нито неподходящ. На нас ни липсва проницателност. Единствено мъдроста на Бога е достатъчно адекватна в управлението на Неговото царство. Не трябва да се впечатляваме от външния вид и гръмките думи, а точно това правим при поредните избори. Обикновено търсим хора, които са инициативни, които могат да разтърсват и разчувстват, настъпателни, общителни, амбициозни, които имат добър подход към хората и могат да се представят добре. А някога питали ли сме ги, какво правят през свободното си време, как се отнасят в семейството си към баща, майка, съруга. Децата уважават ли ги? Могат ли да плачат, да се  грижат за инвалиди, болни и стари хора?…..

Старецът се засмя тихичко и прибави:

– Понякога Господ трябва да ни избавя от нашите „избраници“. Защото на време не сме гледали и не сме се застъпвали, за когото трябва.

Дребна жена с прошарени коси изгледа групичката и каза:

– Такава апатия е обхванала хората, че какъвто и ярем да им наложат, все ще го тегля.  Нявярно нещо силно трябва да ги разтърси, за да разберат на къде да гледат и какво да направят.

Групичката се умълча, а ораторът продължаваше да омайва аудиторията…..