Във фермата се усещаше напрежение. Бяха дошли с апарат, за да проверяват дали има в млякото е вливана вода.

Някои доячи бяха прекалили, затова и бяха глобени.

Когато проверяващите си отидоха пред бригадата доячи застана Атанас. Той бе мургаво момче, скоро се бе оженил и двамата с жена си работеха в кравефермата.

– Колко пъти повтаряме едно и също нещо, – възмути се Атанас. – Не наливайте в млякото вода. С това нищо няма да спечелите.

– Ще увеличим количеството, – обади се Неда, – не всякога ще ни проверяват.

– Та това е пълна глупост, – възнегодува Атанас. – Колко са 20 стотинки на литър повече? Когато сипвате вода в млякото намалявате маслеността му. Освен по количество, на нас ни отчитат каква е маслеността. Мляко с по-голяма масленост ни се заплаща по-скъпо.

– Никой до сега не ни е казвал това, – Скочи Слави.

– Освен това, помислете малко, вашите бащи и майки си купуват кисело мляко от магазина. Повечето са пенсионери с малки пенсии. Когато им предлагаме такова разводнено мляко ние ги ограбваме. Какво ядат тези възрастни хора? Какво ще ядат нашите деца в детските градини?А хората, които работят с отрови и в запрашени помещения, на които им е полага по една кутийка кисело мляко?

– Е, добре, но от високата масленост, ние какво печелим? – скръсти пред гърдите си ръце леля Пена.

– Нека да не доливаме вода в млякото и сами ще се убедите, какво следва от това, – каза Атанас.

Хората неохотно се съгласиха.

Така изминаха три месеца. Доячите от бригадата помнеха думите на Атанас и не доливаха вода в млякото.

Един ден по обяд ги извикаха спешно:

– Всички доячи бързо горе в голямата стая  в пристройката.

Доячите не знаеха за какво ги викат.

– Пак някакво тяхно мероприятие, – измърмори недоволно Благой.

– Ти гледай, да не ни накажат пак нещо, – притеснено извика Донка.

Когато влязоха в голямата стая, която обикновено се ползваше за събрания и различни културни мероприятия, доячите забелязаха че са дошли шефове от големия град.

Работниците от фермата със свити сърца седнаха на столовете.

Васил Добрев се усмихна и каза:

– Извинявайте, може малко да ви притеснихме, но сме дошли за добро. Последните три месеца качеството на млякото  се е повишило. Маслеността му е между 3,6 и 4,3 процента. това са много високи показатели в сравнение с фермите в района. За това сме решили на всеки дояч в зависимост от предаденото мляко и маслеността му да ви възнаградим.

Добрев извади списък и започна да чете имената от него:

– Атанас – 400 лева, Благой 400 лева, Пена 350 лева, ….

Хората от фермата  започнаха да се усмихват, те с благодарност поглеждаха към Атанас. Техният труд бе възнаграден богато.

Веднъж един ученик попитал учителя си:

– Защо съществува трудности, които ни пречат да достигнем целта, отклоняват ни в страни от избрания път, опитват се да ни накарат да признаем своята слабост?

– Това, което наричаш трудности, – отговорил учителят, – всъщност  се явява част от твоята цел. Престани да се бориш с това. Просто помисли за това и вземи го под внимание, когато избираш пътя си. Представи си, че стреляш със лък. Мишената е далеко и ти не я виждаш, защото над земята се е спуснала мъгла. Нима ще се бориш с мъглата?

Не, ти ще почакаш, когато духне вятър и мъглата се разсея. Сега мишената се вижда, но вятърът отклонява полета на твоята стрела. Смяташ ли да се бориш с вятъра? Не, ти просто определяш посоката му и правиш корекция, стреляйки под друг ъгъл. Твоя лък е тежък и твърд. Ти нямаш достатъчно сили, за да опънеш тетивата. С лъка ли ще се бориш? Не, ти тренираш мускулите си и всеки път все по-силно опъваш тетивата.

– Но има хора, които стрелят от лек и гъвкав лък в тихо време, – казал ученикът обидено. – Защо само моят изстрел ще срещне толкова препятствия на своя път? Дали светът се съпротивлява на движението ми напред?

– Никога не гледай на другите, – усмихнал се учителят. – Всеки си има свой лък, своя мишена и свое собствено време за изстрела. Едни правят точно попадение в целта, а други смятат, че са получили възможност да се научат да стрелят.

Учителят понижи гласа си и се наклони към ученика си:

– Искам да ти открия една страшна тайна, моето момче. Мъглата не се спуска към земята, за да попречи на твоя изстрел. Вятърът не започва да духа, за да отклони стрелката ти в страни. Якият лък не е създаден, за да осъзнаеш своята слабост. Всичко това съществува само по себе си. Ти си решил в тези условия да поразиш мишената. За това престани да се оплакваш от трудностите и започни да стреляш, но усмири гордостта си и избери по-лека мишена. Цел, в която можеш да стреляш от упор.

Цоко е специалист по водните ресурси. Често му се налагаше да пътува до места, където няма много вода или такава липсва изобщо. Той добре познаваше сушата и нейните последствия.

Веднъж в разговор с Данчо сподели:

– За мен сушата е едно от най-големите природни бедствия.

– А нима земетресенията и наводненията са по-малко зло на земята? – попита Данчо.

– Когато възникне пожар или наводнение, – поясни Цоко, – разполагаме с достатъчни средства, за да се справим със ситуацията. Но сушата е като рака. Тя бавно и постепенно обхваща земята. Ден след ден слънцето я изгаря, а посевите умират.

– Липсата на вода особено в пустините, може да коства нечий живот, – допълни Данчо.

Цоко се върна назад в спомените си:

– Помня едно градче, за което единствения източник на вода бе едно малко езеро. Веднъж нивото на водата беше паднало под критичната точка. Тогава Стефан, едно младо момче, което бе дошло наскоро да работи при нас,  бе открил една табела в езерото.

– Табела? – изненада се Данчо. – Навярно някоя, която е стояла край езерото преди?!

– Не тя беше ръчно изработена и на нея пишеше: „Господи, моля те, напълни ме“.

– Изисква се силна вяра, за да не загубиш надежда в такъв момент, – въздъхна Данчо.

– И тя дойде с първия дъжд, – засмя се Цоко. – Сякаш небето се разтвори и обилни струи започнаха да поят жадната земя. И пустинята разцъфтя.

– Ние можем да копаем кладенци на вярата, – авторитетно подчерта Данчо, – но само Бог може да ги изпълни с водата на живота.

– Не бива да забравяме, каза Цоко, – че колкото и безплоден да изглежда животът ни, само Бог може да го възроди.

– Във време на духовна суша, Бог може да ни изпълни с надежда, – заключи Данчо.

Николай и Петър се срещнали на улицата. Те видели на асфалта написано с тебешир двуцифрено число.

Петър прибавил 4 към него, а след това го разделил на седем. Николай разделил числото на 9 и извадил от него 1.

Резултатите съвпаднали.

Кое число е било написано?

Сега е ваш ред. Бъдете внимателни, момчетата са се срещнали, така че числото за единият от тях е било обърнато.

Възможно е резултата от изчисленията и на двамата да е едно и също число, но дали двамата са видели едно и също число.

Ако бързате и не ви се мисли ето ви и ….

Отговор: Момчетата са вървели едно срещу друго. Петър е видял числото 66, а Николай 99. След горните изчисления и двамата са получили едно и също число 10.

В двора на църквата бе тихо. Отец Генадий седеше на пейката и внимателно наблюдаваше приближаващата го майка и нейния син. Момчето се дърпаше и не желаеше да върви с нея, но тя упорито го теглеше за ръката.

Когато жената с детето стигна до него, тя му каза:

– Какво да правя, отче? Моето момче нищо не яде и не иска да ни види.

– Навярно си го нажежила до бяло, – опита се да илюстрира по-добре положението свещеникът.

– Какво говорите? Аз го обичам. Как бих могла да сторя такова нещо?

– Къде е любовта ти, щом като е близо до теб и не може да си намери място? Той иска да избяга от дома си, защото иска да се намира в друга среда, в която се чувства прекрасно. Ако не иска да ви види, вие сте виновна за това.

– Но какво да правя….?

– Не го дразни, – каза свещеникът,  – защото така го осакатяваш. Дръжте се с него добре и бъдете търпелива.

– Да се държа добре? Да бъда търпелива? – изохка майката. – Но той, …..вие не знаете какво прави….

– Когато принуждавате детето си, вие го задушавате. Безкрайните“не пипай това, не ходи там, направи го ето така, ….“ не водят до никъде. Необходимо е юздата да се дръпне така, че да не се повреди „теленцето“.

– Но как да го направя? – майката безпомощно вдигна ръце.

– Отнасяйте се с детето си тактично, – продължи наставленията си свещеникът, – за да му помогнете да осъзнае своята грешка. Правейки това, не позволявайте да се получи пропаст между вас.

– Това е много трудно, как ще се справя, – започна да се оправдава жената.

– Родителите трябва да бъдат като добрите градинари, които с меко въже връзва дървото за колче, така че да не се усуква и да не боли, когато вятърът го наклони на надясно или  на наляво. Градинарят прави ограда около дървото, полива го и се грижи за него. Пази го от козите, защото изядено от тях дървото може да погине и не може да даде плод, нито сянка. А когато дървото порасте, градинарят маха оградата около него и то започва да принася плод. Под неговата сянка почиват кози, овце и хора.

– Нищо не разбирам, – замърмори жената, – какви кози, какво дърво, питам ви за сина си.

– Ако си подбудена от прекалена грижа за сина си, ти го връзваш не с меко въже, а със стоманена жица. С децата трябва да се постъпва внимателно, за да не ги нараним. Родителят трябва да помага на децата си, така че те сами да почувстват  необходимостта да правят добро.

– Но как да постъпвам внимателно с него, когато той върши нередни неща? И как да му помагам, когато той не иска?

– Днес възрастни и деца живеят като в лудница, за това е нужно много търпение и молитва. Не насилвай детето си, но себе си принуждавай да стоиш за него по-дълго в молитва.

– Но аз го обичам и му желая доброто.

– Детето не разбира, че в думите „не прави това“ е скрита много любов. Родителите трябва да помогнат на детето си да разбере, че те го предпазват да не се опари, когато е малък, а когато порасте, го предпазват от друг огън. За това бъди внимателна със сина си и не давай място на изкусителя да го впримчва и отвлече в света.

На жената ѝ бе нужно да обмисли добре чутото, затова поблагодари и си тръгна.