Миро излезе от църквата с приятелят си Филип. Двамата бяха на Великденската служба.

Филип за момент спря и попита:

– Би ли дръзнал да умреш за праведния?

Миро само вдигна рамене, а Филип добави:

– Виж, Христос е умрял за нас още, когато сме били грешници.

– Ние сме отговорни за това, което сме извършили, – въздъхна примирено Миро. – И не можем по никакъв начин да го поправим.

– Забележи, – наблегна Филип, – Той бе разпнат и възкръсна не само за да бъдем оправдани, но и примирени с Бога.

– Не е ли странно, че ние нищо не правим в този исторически момент? – попита Миро.

– Да, бяхме слаби, грешници и врагове на Бога. Неспособни сме да променим пътя, който ни води към Божия гняв, – съгласи се Филип.

– Този гняв е отговорът на собствената ни глупост, – тръсна глава Миро. – Ние постоянно се стремим към самоунищожение, без да го осъзнаваме.

– Ето това е благата вест, – плесна с ръце Филип, – Бог противопостави Своя Син в битката за нас срещу греха.

– Е, може да не разбираме напълно как и защо всичко това се случва, но ние преживяваме радостта от свобода, – тържествено обяви Миро.

Елена се грижеше за майка си, докато тя бе в болницата. Това бяха тежки месеци за нея.

Един ден Елена застана на колене и се помоли:

– Благодаря ти, Господи, за това време, когато бях болногледач на майка си. Помогни ми по-леко да приема загубата ѝ.

Тя се мъчеше да хвали Бога, а същевременно се бореше със смесените си емоции.

Когато майка ѝ напусна този свят, Елена плака неудържимо.

Въпреки болката и скръбта си тя прошепна:

– Алелуя.

По-късно се укоряваше:

– Как мога в такъв опустошителен момент да хваля Бога?!

Дълго размишлява над това и разбра:

– Бог преплита трудностите и надеждата. Има времена на скръб и радост, чувство на сигурност и ужас.

Независимо дали сме щастливи или наранени, можем да се доверим на Бога и да му се покланяме с радостни викове и сълзи на хваление.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!

Сашо пак закъсняваше. Все нещо му се случваше в последния момент преди да тръгне.

Когато отиде на уреченото място, те не бяха вече там. Тъй като предварително се знаеше къде ще ходят, Сашо хукна нататък.

Когато настигна приятелите си, той задъхан ги попита:

– Знаете ли кога и кой е направил първата снимка на жив човек?

– Ох, пак със твоите „великолепни“ открития, – въздъхна Пламен.

– Остави го нека разкаже, – намеси се Асен. – Това е интересно.

Спечелил всеобщото внимание на групата Сашо започна важно и тържествено:

– Първата снимка на жив човек е направена от Луи Дагер през 1838 г. Снимката изобразява фигура на един празен булевард в Париж по средата на следобед.

– Невъзможно! – възкликна Петър. – По това време на деня булевардът и тротоарите би трябвало да са оживени от движението на карети и пешеходци.

– Човекът не е бил сам, – уточни Сашо. – Хора е имало на оживения Boulevard du Temple, където е направена снимката ….

– Но нали каза, че булевардът е бил празен? – обадиха се няколко гласове.

– Просто не се виждат на снимката, – допълни Сашо.

– Как така, ем са били, ем не се виждат на снимката? – ококори очи невярващо експозиция Стефан.

– Времето на експозиция за обработка на снимката, известна като дагеротип, отнема седем минути за заснемане на изображение, което трябваше да бъде неподвижно през това време, – започна да обяснява Сашо, но останалите го гледаха още по-недоумяващо.

Той продължи без да се съобразява с това:

– Изглежда, че мъжът на тротоара е единственият заснет човек, защото той е стоял неподвижен. Смята се, че се е опитвал да излъска ботушите си.

Всички в групата застинаха и занемяха.

– Причината да няма никой друг в кадър е защото всеки останал се е движил прекалено бързо. Поне така твърдят специалисти, – отбеляза Сашо

Понякога неподвижността постига това, което движението и усилието не могат.

Петров изтърва обяда в стола и се насочи към близкия ресторант.

Там го обслужи сервитьор, който се държеше странно. Бе разсеян и три пъти трябваше да му повтори поръчката.

При сервирането младият мъж, се обърка нацяло. Извини се, но и след това нещата не потръгнаха в работата му.

– Явно този човек има тежък ден днес, – каза си Петров.

Той можеше да се оплаче от работата на келнера направо на собственика на ресторанта или нямаше да му даде изобщо дори малък бакшиш, но …

Петров постъпи по друг начин.

Почувства, че трябва да помогне на сервитьора. За това извади портфейла си и му даде двеста лева. С толкова разполагаше в момента.

Младият мъж се разплака:

– Току що спасихте колата ми.

Петров бе разбрал, че нещо повече измъчва сервитьора и той реши да му помогне.

Така се реши да посее време за този млад човек, чувствайки, че само двестате лева няма да свършат работа.