Тази жега сякаш нямаше край. Изсуши всичко. Тревата на някои места изсъхна и загуби цвета си. Стана кафеникава.

Митко се щураше из стаята, я това да погледне, другото само леко да побутне, …

Баща му го видя и му се скара:

– Какво правиш? Движиш се като пумпал непрестанно.

– Изпълнявам няколко задачи наведнъж, – отговори Митко, – тъй като имам навика да върша няколко неща едновременно.

– Тази твоя многозадачност само ти пречи, – въздъхна бащата.

– Как ми пречи?

– Затруднява фокусирането на мислите и филтрирането на неподходяща информация.

– Глупости, – изропта Митко, – мисля си нормално, макар че имам много задачи, а за филтрирането не знам ….

– Поддържането на фокус, – наблегна бащата, – когато умовете ни са разсеяни, може да бъде сериозно предизвикателство.

– Не съм много убеден в това, татко.

– Спомни си историята, когато Исус посети дома на Мария и Марта, Марта беше заета с работа и „разсеяна от всички приготовления“. Нейната сестра Мария избра да седне и да слуша как Исус учи, придобивайки мъдрост и мир, които никога няма да бъдат отнети от нея. Когато Марта помоли Исус да насърчи Мария да ѝ помогне, Той отговори: „ Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, но едно е потребно и Мария избра добрата част, която не ще се отнеме от нея“.

– Ох, пак тая Библия, – изсумтя Митко.

Бащата продължи невъзмутимо:

– Бог желае нашето внимание, но, като Марта, ние често се разсейваме от задачи и проблеми. Пренебрегваме Божието присъствие, въпреки че само Бог може да осигури мъдростта и надеждата, от които се нуждаем. Когато направим прекарването на време с Него чрез молитва и размишление върху Писанието приоритет, Той ще ни даде насоките и силата, от които се нуждаем, за да се справим с предизвикателствата, пред които се изправяме.

– Е, може би трябва да спра да жонглирам с толкова много задачи, – примирено въздъхна Митко. – Тогава разсейванията вероятно ще изчезнат и аз ще се приближа до Господа.

Жега. Едва се дишаше. Лицата на Крум, Петър и Йосиф бяха потънали в пот, но това не пречеше на разговора им.

Споделяха мислите си, без да се интересуват какво става около тях или каква е температурата в момента.

– Още в началото Бог е учил човека, – отбеляза Петър.

– Така си е, – съгласи се веднага Крум. – Адам знаеше какви са неговите граници, какво е приемливо за Бог и какво не.

Изведнъж Йосиф плесна с ръце и попита:

– Представяте ли си какъв хаос би настъпил ако една многолентова магистрала няма отбелязана маркировка?

– Злополуките и объркването щяха да бъдат безбройни, – отговори Крум.

– За това никой не се оплаква, нито мърмори срещу маркировките, – поясни Петър. – Водачите знаят, че така обозначените граници съществуват за тяхна полза и безопасност.

– Вижте съучениците ни, другите младежи, а и малко по-възрастните, – подчерта дебело Крум. – Те живеят според според собствените си морални кодекси и се противопоставят на ограниченията, поставени от Бог.

– В резултат на това нямаме мир и сигурност, – поклати глава Йосиф.

– Някои смятат, че моралните норми ни спъват, – сви вежди Петър, – но те всъщност ни освобождават.

– Ако преброим престъпленията, разводите, абортите и самоубийствата, …., – махна с ръка Крум, – ще установим, че е опасно да се живее извън Божите граници.

– Щом Той ги е дал, трябва да стоим в тях, – заключи Йосиф.

Венелин и Захари седяха на покрива на блока и гледаха отвисоко града. В тях се пораждаха какви ли не мисли от видяното.

– От къде идва срамът? – попита внезапно Венелин.

– Много ясно, – плесна с ръце Захари, – казваме това, което не трябва да казваме …

– Ходим там, където изобщо не трябва да стъпваме, – добави Венелин.

– Вземаме нещо, което не е наше и то без разрешение, – продължи Захари.

– И когато го направим, – Венелин си пое дълбоко въздух, – ние се крием, като се покриваме с добри дела.

– Достатъчно е понякога само една фраза и ние ставаме голи в собствения си провал, – засмя се предизвикателно Захари.

– Какъв е изходът? – поинтересува се Венелин.

– Бог проля невинна кръв, предлагайки живота на Сина Си. Достатъчно е само да си признаем и да се отвърнем от греха си. Тогава Отец ни облича с дрехата на правдата, – обясни Захари.

Венелин изгледа приятелят си с любопитство:

– От къде ти идват такива мисли? Звучи доста убедително.

– Дори и да се крием, – усмихна се топло и разбиращо Захари, – Той ни търси и очаква. Отдай се на благодатта на Христос.

Жегата си е жега. Човек не може да избяга от нея, но поне даваше възможност на случайно събрани хора на сянка да си поприказват.

Така се случи и с една група младежи, потърсили закрила под едно голямо дърво.

– Забелязал ли си, че емоционалните състояния са свързани със съпътстващи мисловни потоци? – попита Кирил.

– Така си е, – забеляза Марин. – Ако на душата не ѝ е добре, тогава в главата се появяват подтискащи мисли.

– Трябва да се осъзнае, – наблегна Станимир, – че мислите в главата възникват сами от емоциите, които преобладават в ума.

– За това е необходимо да се проследяват и наблюдават, – обади се и Миглена.

– Повечето хора изобщо не могат да разберат от къде идват тези мисли ….

Кирил бе прекъснат от Станимир:

– Ако мислите са наши, можем да ги спрем, дори да ги контролираме.

– И тогава може би ще имаме мир и спокойствие?! – отбеляза Кирил.

До сега Христо само слушаше и не се обаждаше, но накрая обяви:

– Има Един, Който дава мир такъв, какъвто никой не може да даде …

– И Кой е Той? – възкликнаха останалите в един глас.

– Исус Христос, – отговори Христо.

Една част от групата погледнаха с насмешка и добавиха:

– Пак Бог?

А Христо изненадано попита:

– Че кой друг?

Само Кирил се замисли и реши по-късно да поговори насаме с Христо.

Кой знае може би той щеше да достигне до Истината.

Вечерта спусна тъмния си воал. В апартамента бе тихо.

Станчо седеше сам на масата пред две чинии с ядене, които сам си бе приготвил.

В съседния апартамент също вечеряха. Смехът и гръмките им разговори раздираха тишината, която цареше около Станчо.

Така ден след ден той вечеряше, обядваше и закусваше сам, тъй като жена му бе починала преди известно време.

Станчо се бе свикнал със самотата си, а пронизващата болка, че не може да чуе веселия смях и говор на жена си се бе притъпила.

Тази вечер смехът зад стената го прониза дълбоко.място

Преди да си легне Станчо си прочете Псалм 23. Той бе любимият му. Най много му харесваше 4-я стих, особено мястото, където се казваше, че Бог е с него.

Станчо знаеше:

– Присъствието и любещия поглед на Пастира се усеща във всеки детайл от живота ми….

И успокоен от такива мисли той заспа.

Ако знаем, че Някой е с нас, това би донесло утеха, особено ако сме самотни.

Бог ни е обещал, че Неговата любов ще бъде винаги с нас. Той няма да ни изостави.

Когато се чувстваме самотни и незабелязани, независимо дали сме в кухнята, в автобуса, прибиращ се от работа или дори в претъпкания супермаркет, ние знаем, че погледът на Пастира е винаги върху нас.

Какво успокоение:

– Той винаги е с нас.