За да разбереш природата на страданието, трябва да погледнеш на причината за да го има. Всяко нещастие, болка, смърт, … са се появили в този свят поради греха.
Когато Адам и Ева са съгрешили в Едемската градина, те не само не са се подчинили на Бога. Те смело и открито чрез мисли, думи и дела са  въстанали срещу Бог.
Мислели Бога за лъжец и повярвали на сатана. Те се поддали на изкушението да станат „като Бога“.
За последиците на този бунт свидетелства всяко гробище, всяка болница, всеки затвор, всяка съдебна зала, в която се разглежда поредното дело. Злото става, защото ние живеем в един лош свят. Ние не дооценяваме опустошителните последствия на греха.
Какво е най-трагично следствие от греха? Разпятието. Ако нямаше грях, Исус не би трябвало да умре. Но Христос е победил страданието. И ние също можем да победим с Него.

Дядо Петър и Стоян бяха застанали на припек. Днес слънцете се бе престрашило и показа глава между облаците. Далече бе пролетта, но хората се рават и на малко топлинка, дошла изненаващо в студа.

– Днес хората не питат кой им дава времето и защо им го дава, – засмя се дядо Петър.

– Не е ли странно, че някои се чуят какво да го правят – намусено отвърна Стоян.

Той беше едър българин и от работа не се плашеше, само да има такава.

– Поглени ги на работните им места. – махна недоволно с ръка Стоян. – Гледат само как как да им мине времето, с какво ли не го запълват. Пият кафе, пушат цигари и от време на време си поглеждат часовника, не е ли време за обяд или да си вървят вече.

– Ще дойде време,  – каза дядо Петър, – когато ще ни зададат въпроса: Какво направихте със времето, което имахте?

Двамата гледаха минаващите хора и замълчаха, всеки вглъбил се в мислите си.

– Знаеш ли, коя е най-безспорната инвестиция за добре употребявано време? – наруши мълчанието дядо Петър.

– Коя? – попита с очакване Стоян.

– „Огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“  – каза тихо дядо Петър.

– Е, ако хората правеха всичко това светът щеше да изглежда по друг начин, – призна Стоян.

Мартин лежеше в леглото и се връщаше назад към събитията, които му се бяха случили през деня. От телефона му се разнесе музиката на Моцарт и прекъсна мислите му. Звънеше жена му, а той беше сам в хотелската стая на десетки километри далеч от дома.

Странно, толкова късно не му бе звъняла до сега. „Дали не се е случило нещо лошо у дома?“ – помисли си той.

– Скъпи, извинявай, че те притеснявам толкова късно, – гласът на Мая звучепе притеснено. – Звъня ти заради Борис.

– Какво се е случило с него? – попита Мартин.

– Дойде си от училище и ми каза, че е гълтал някакви гадости.

– Алкохол ли? – Мартин изтръпна.

– По- лошо! Големите момчета му дали някакво хапче, което веднага се е разтворило на езика му.

– Екстази?

– По всяка вероятност ….

– Дай ми го, искам да говоря с него.

„Започва се. И това стигна до нас. – Мартин удряше с юмруци по леглото – Та той е едва 13-годишен“.

Мислите на Мартин препускаха бясно в главата му.

Борис се обади с несигурен глас:

– Да.

– Имаш ли нещо да ми кажеш, сине?

–  Знам, че съм глупак, – изстена момчето.

– Скъпо ли плати за своето щастие?

– Не дадоха ми го безплатно.

– Нима не ги усети? Защо мислиш, че са били толкова добрички?

– Вероятно, за да ме зарибят, а след това сигурно ще искат и пари.

– И как ти  се стува перспективата?

– Реших просто да опитам, исках да зная какво представлява.

– Хареса ли ти?

– Главата ужасно ме боли.

– Нали знаеш как се премахва махмурлука?

– Не, повече не искам….. Съжалявам, че ви огорчих с мама.

– Хубаво е, че съжаляваш …, – с болка каза Мартин. – Тези неща водят до хомосексуални и други подобни връзки, говорили сме за това.

На Борис му се пригади, той си спомни как едно от момчетата го бе погалило по бузата. Той подаде телефона на майка си и изтича в тоалетната.

– Не знам какво си му казал, – каза Мая, – но сега повръща в тоалетната.

– Това е добре, – вече по-спокойно каза Мартин.

– Извинявай, но ще отида да го видя.

– Добре. И ако има нещо обади се пак.

Той знаеше, че сънът му няма да остане вечно малко момче. В последно време беше забелязал промяна в него. Разсъждаваше доста добре, но искаше изведнъж да порасне. Мартин не веднъж се бе страхувал Борис да не кривне, за това често разговаряше с него. И ….. беше се случило, но имаше надежда, че няма да се повтори.

Човек на всичко привиква, към обстановката, към обкражението си. Така в църквата вярващия свикват и започва да възприема това, което се случва по време на службата като нещо обичайно.
Но понякога се случванещо ново, което разчупва стереотипите.
Всичко си остава по време на богослужението, както преди, но изведнъж ти разбираш нещо ново, разкриват ти се неща, които не си забелязвал преди и не си ги разбирал така. Привичната реалност се разкрива пред теб в съвсем друга светлина. Тогава разбираш, колко плоско и примитивно си разбирал нещата, приемайки ги за нещо обикновено незаслужаващо внимание.
Вярващите възхваляват соя Бог и казват, че тази хвала е завинаги, защото Бог е неизменен. Това означава, че ако ние Го хвалим днес, утре, в следващите дни и години и тогава нащата хвала ще е актуална.
Ние благославяме нашия Бог и в радост и мъка. Благославяме го не само, когато ни увеличават заплатата или се издигаме в работата си, но и когато някой умира край нас или страда от неизлечима болест. Всичко, което се случва със нас е резултат от Неговия промисъл за всеки от нас. И ние вярваме, че Неговите мисли са благи, винаги насочени в наша полза, дажи и когато ни е болно, дори да изглежда ужасно или имаме чувството, че вече нямаме сили.
Погледни в сърцето си и се попитай: „Имаш ли достатъчно вяра? Готов ли си да благославяш своя Бог винаги, независимо от това, което ти се случва?“

Дора иаглеждаше разсеяна. Ангел не обърна особено внимание на това, но тя го погледна хладно и престана да бърка с лъжицата яденето.

Ангел се стъписа, наистина беше забравил, а Дора мълчеше и чакаше обяснение.

– Извинявай, – започна умолително Ангел, – днес беше много напрегнато в офиса, бях си изключил и телефона, докато бвх на съвещание, навярно си ме търсила. Забравих, чак сега се сетих.

– Това е важно, не разбирш ли, – каза с ледено спокойствие Дора.

Така говореше, когато беше ядосана. Ангел се чувстваше ужасно,

– От една седмица мисля само за това, а той „сега се сетил“. Забравил бил! – Дора повиши глас

– Работих….

– Все за работата си мислиш. Тя е най-важното нещо в живота ти. А аз не мога да ям и да спя, каквото и да правя все за това си мисля…

Очите и се зачервиха.

– Кажи ми поне какъв беше резултата, – каза тихо Ангел.

– Ако искаше да знаеш това, щеше да дойдеш в болницата днес със мен.

Разбира се, че трябваше да отиде. Как може да забрави? Всичко, което тя му каза беше наистина така. Той обмисляше постоянно схеми, тактики, …., мислите му бяха непрекъснато заети с това, което работеше.

– Мила, наистина съм много виновен. Едва ли заслужавам да науча какво е станало, но аз наистина искам да знам. Моля те, кажи ми.

Тя седна тъжно на стола и заговори много тихо:

– Те дори не ме прегледаха. Казаха да опитаме още три месеца, преди да започнат лечение, – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Казаха, че и двамата сме абсолютно здрави и трябва да си дадем още време преди да „се намесят“.

– Можем да опитаме, щом са казали, че може, – плахо каза Ангел

– Това усложнява нещата, – избухна Дора. – Ако яйцеклетките ми и сперматозоидите ти са толкова „добре“, защо не можем да имаме дете?

Тя хвърли дървената лъжица и избяга в спалнята. Ангел изтича след нея, но тя затръшна вратата пред носа му и се разплака.

Как можа да направи такава глупост? Беше обещал да отиде с нея в болницата, но отиде на работа и забрави. Той наистина се затрупваше с работа, за да не мисли за това. След четири години брак през две, от които „опитваха“ сериозно, Дора не можеше да забременее. И той искаше да имат дете. Да беше доста амбициозен, но трябваше повече време да обръща и на жена си. Тази промяна беше трудна за него, но си заслужаваше…