Вечерята беше привършила, но те седяха край масата и още бъбреха.

– Татко, – Боби неспокойно се въртеше на стола си, – всички книги от Библията първоначално са написани на различни езици, а после са преведени и на нашия език.

– Така е, – съгласи се бащата. – Римокатолическата църква се е опитала да забрани преводите. Не са искали хората като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.

– Добре тогава, – подскочи Боби, – а къде са оригиналите?

– Какви оригинали?

– Оригиналните книги на Библията, написани на еврит и гръцки. Къде ги държат?

– Нямаме истинските оригинали, – поясни бащатата, – имаме само копия.

– Къде са копията тогава?

– На различни места в манастири, музеи, ….

– А не трябва ли да са на едно място?

– Има повече от едно копие на всяка книга и някои от тях са по-добри от други.

– Как може едно копие да е по-добро от другите? Не трябва да са различни, – изрази несъгласието си Боби.

– Различни са поради човешките грешки.

– Тогава кое  копие е вярно? Как да ги различаваме?

– Това става чрез текстово изследване. Сравняват се различни версии и се излиза с най-вероятностния текст.

Боби се ококори.

– Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, в която са Божиите думи?! Хората спорят  и преценяват сами?

– Да.

– А от къде знаем кои са прави?

Бащата се усмихна, явно Боби го бе притиснал здраво до стената.

– Вярвам, – каза бащата, – че ако работят със смирение пред Бога, Той ще ги напътства.

Майката на Боби не се стърпя и се обади:

– Не спори с баща си! Още си момче, нищо не знаеш.

– Остави го, Диди. Нека пита, – бащата реши да успокои обстановката. – Имаме вяра, че Бог може да направи така, че Словото Му да достигне до нас във формата, която Той иска.

– Защо Бог не е помогнал на писарите да не правят грешки в копията, – още по неспокойно Боби се завъртя на стола, – ако наистина е искал да научим Словото Му?

– Някой неща не са ни дадени да ги разбираме, – каза баща му.

Боби беше набрал инерция и продължи:

– Ако преписвачите са правели грешки, защо да не ги правят и тълкувателите на текстовете?

– Трябва да вярваме, Боби!

– Трябва да вярваме в Божието Слово, а не на професорите по гръцки, – начумерено констатира Боби.

Майка му прибра няколко посивели кичури от челото си и се обърна към Боби:

– Значи ти си прав, а другите грешат?

Това силно жегна момчето, защото забележката бе напълно справедлива. Той знаеше, че не е по-мъдър от останалите.

– Разсъждавам само логически, –  запротестира Боби.

– Ох, тази твоя логика, – кимна майката с глава.

Боби наведе главе и остана насаме със мислите си.

Гордостта се появява по много различни начини, като критика, конкуренцията, упоритост и повърхностност.
Проблемът с гордост е, че постоянно те мами. Всеки друг може да я види в нас, но не и ние.
Гордостта е катастрофата, колкото е по-голямата егото, толкова по-трудно ще се отървавам от нея.
Гордостта унищожава взаимоотношения, но смирението е противоотровата за гордост.
Как ще растем в смирение? Това става, когато оставим Исус Христос да контролира мислите и сърцата ни, нагласата и реакциите ни. Той трябва да бъде част от това.
Как да се превърне в нов човек? Как да започнем да мислим по различен начин? Основният закон на взаимоотношенията е: Вие ставате като хората, с които прекарват времето си. Ако прекарвате време с нацупени хора, вие се цупуте. Ако прекарвате време с щастливи хора, ще бъдете по-щастливи. Ако искате да имате повече смирение, прекарвайте повече време с Исус Христос.
Той е скромен. Той иска да общува с вас и иска да прекарвате времето си с Него в молитва, четене на Словото и да говори с Него. Той е скромен и който можете да го опознае, ще стане като Него.
Никой не е бил по-скромен от Исус. Той дойде от небето на земята, за да стане човек, да си живее сред хората. Даде живота си за нас и бе възкресен за нас. Когато прекарваш времето си с Него, ти наистина ще станеш по-смирен.

През следващите два часа вниманието на Диди бе съсредоточено върху децата, така че тревожни мисли не изпълваха главата ѝ и тя не изпитваше безпокойство. Елена за малко ѝ ги остави, за да свърши някоя и друга работа.

Елена беше леля им, която бе дошла наскоро. Тя трудно се справяше с племеничките си, тъй като самата тя нямаше деца, но обстоятелствата налагаха, да се погрижи за живота им по-нататък.

Диди ги разходи по поляната, чете им книжки, помогна им да направят къщурка в пясъка и какво ли още не.

Момиченцата бяха любопитни, добре възпитани и умни. По-малкото се гушкаше повече в Дида, седеше в скута й. Постоянно се въртеше край нея. По-голямото момиченце задаваше много въпроси.

– Какво е това цвете? Защо е такова? Виждала ли си мама? Къде живееш? Защо се нарича минзухар? Може ли да откъсна едно за Краси?

Всяко от децата посвоему искаше внимание. Може и да не разбираха какво е станало, но усещаха, че нещо не е наред.

– Татко нарисува лицето ми, искаш ли да го видиш?

Сърцето на Диди се сви.

„Горките, не знаят, че повече няма да видят родителите си, – мислеше си Диди. – Те са толкова малки. Краси е едва на три, а Лили на четири.“

Когато Елена се върна и Диди трябваше да си тръгне, беше й много трудно да ги остави, особено по-малката. Краси не се откъсваше от нея.

– Пак ще дойда, – увери я Диди, като я притисна здраво до себе си и ѝ прошепне на ухото, – ще ви донеса сладки с шоколадова глазура.

– Много ги обичам – прошепна в отговор Краси, изпълнена с копнеж.

Докато се връщаше, Диди се замисли за любовта и загубата. Момиченцата бяха загубили родителите си преди няколко дни в една катастрофа, а бяха много малки и още не осъзнаваха това.

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.

Старецът мразеше колегите на дъщеря си. Те бяха учители като нея, но не живееха в селото, а пътуваха от града.

Понякога някой от тях наминаваше да разтуши самотната вечер на Генчева, която живееше сама с баща си. Обикновенно посетителят носеше по някоя книга или списание. Искаше съвет от Генчева за преподаването или как да усмири някой от непокорните класове.

Баща ѝ разбираше, че целта на посещенията на младите мъже съвсем не беше свързана с търсене на съвети от дъщеря му, а по-скоро да я поухажват. Той ненавиждаше тези гости.

Често казваше на дъщеря си:

– Ние сме си достатъчни един на друг, не се нуждаем от чужда компания. А тези дето се мъкнат тук, кой знае какъв вятър ги е довял. Навярно имат и не много чисти мисли.

– Ти все имаш, нещо против тези хора, – казваше примирено Генчева. – Какво лошо видя в тях?

Старецът убедено жестикулираше след дъщеря си:

– В днешно време всички преследват егоистични цели, да не кажем долни.

– Много си критичен, татко.

– Мина времето, когато хората можеха да се харесват и обичат, без предварително да си правят сметки, – старецът стана още по-неспокоен. – Всички без изключение се интересуват само как да отмъкнат трохите от чуждата трапеза.

Дългият му, пълен с разочарования живот го бе научил, че никой току така не чука на вратата ти, всеки иска да те използва, да спечели нещо, да намаже.

– В наши дни всичко е предварително пресметнато и то с цел лична облага, – горещеше се старецът. – Казвам ти, дъще, ако питаш мен, най-добре е да си седят у дома. Какво е това нашествие. Тук да не е бакалия, хан или парламент.