Мълчанов бе доста възрастен. Той бе професор в университета. Уважаваха го студенти и колеги, заради добрия тон и отношението му към тях.
Но специално признание той получи само веднъж при изказването си пред една голяма аудитория.
Докладът му се състоеше от мисли, които Мълчанов бе събирал дълги години изграждайки своята теория. Това бе трудът на неговия живот.
В залата присъстваха учени, които не бяха съгласни с неговата гледна точка, защото подържаха други теории и това, което чуваха бе съвсем ново за ушите им.
Един след друг те откриваха грешки в доклада му и безмилостно го атакуваха. В техните забележки имаше насмешка и сарказъм. А езикът им бе доста хаплив.
– Възможно ли е …..?
– Нима смятате такова нещо за правдоподобно?
– Прилича повече на приказка, а не на научен труд?!
– Тръгнали сте в погрешна посока …
– Разсъжденията ви са повърхностни, макар и фактите, които излагате да са верни…
По лицето на Мълчанов започнаха да се стичат сълзи. Въпреки това, той намери сили и със задавен глас каза:
– Колеги, благодаря ви за цените забележки, ще се постарая да разгледам нещата още веднъж и ще поправя грешките си.
Мълчанов наведе глава и излезе от залата. Тръгна натъжен по един дълъг коридора.
Хората, които го срещаха се ръкуваха с него и го поздравяваха. В техните очи той бе истински герой.
Наистина, човек, който може да приеме забележките и да благодари за критиката е истински победител.
