Васко бе днес сам на пясъка и много се радваше на това. Нямаше ги Дидо и Ники. Защо отсъстваха за него нямаше значение.
– Сега няма да разделям дървените си войничета на три армии, – мърмореше си доволно малкото момче. – Освен това няма да се караме, чий ред е днес да победи.
На Васко му изглеждаше несправедливо, да се преструва, че губи. Все пак това бяха неговите войници.
Когато се прибра Васко сподели тези мисли с майка си. Тя го погледна в очите и той разбра, няма измъкване. Предстоеше му да чуе поредния житейски урок.
– Не си ли се замислял, че това „мое, само мое“ е причинило половината беди в този свят? Когато играеш с приятелчета си, войниците принадлежат и на трима ви.
– Дори когато сме противници? – попита озадачен Васко.
– Дори и тогава. Кое по-важно за теб играчките или приятелите ти?
– Харесва ми да бъда с тях, но нали те играят с моите войници.
– Когато ги прибереш в къщи, пак са твои, – майка му се опита да го умиротвори. – Ако се държиш с Дидо и Ники зле ще си вгорчите взаимно живота. Според мен злобата се дължи на най-обикновен егоизъм. Обещай ми, че няма да бъдеш егоист занапред.
– Обещавам, – тихо каза Васко, но продължи да се дразни, когато Дидо и Ники побеждаваха с част от неговите войници.
