Заведението бе празно. Катя гледаше празните столове и съвсем не искаше да мисли, че бизнеса тук запада. За да разсее мрачните си мисли, се връщаше назад, за доброто старо време, когато ресторантът бе претъпкан с хора. Клиентите чакаха на опашка, за да получат маса.

За съжаление тези дни бяха отминали.

Новите собственици така се стараеха да съкращават разходите си, че така унищожаваха печалбата си.

„Странно, – помисли си Катя, – фирмите поставят приходите си пред хората и така губят клиентите си. Но нали те им носят печалба, нима не осъзнават това?“

Катя тъгуваше за доброто старо време.

Тя погледна вратата и видя Нено. Той ѝ помаха с ръка и ѝ се усмихна. Отдавна не бе идвал насам.

„Тя си е съвсем същата, – помисли си Нено., – с огнено червената коса и закръглените форми. Явно прекарва все още дълго време в ресторанта.“

Катя беше родена за лидер и с Нено бяха станали големи приятели, когато той дойде да работи в заведението.

– Къде са хората? – попита Нено. – Обикновено това бе най-натоварения час.

– По-добре не питай. – каза тъжно Катя и махна с ръка. – Това е много болезнена тема. Имаме нов шеф, най-много един месец и ще фалира.

Нено въздъхна разочаровано.

– А ти как я караш? – приближи се до него Катя.- Радвам се да те вида, липсва ми ентусиазмът ти. Като те гледам, май голям шеф си станал. Постигна ли мечтата си?

Нено трепна, имаше чувството, че всичко, което тук бе преживял бе станало едва вчера, а бяха минали шест години от тогава.

Спомняше си с тъга и радост за това време. Скоро се бе разделил с приятелката си. Беше много отчаян.

Видяха се с Катя и тя му предложи да дойде да работи в ресторанта. Той се съгласи. От нея научи всичко за обслужването и клиентите. Тук бе овладял умението да общува с хората и да ги убеждава във всичко.

В това заведение се беше съживил и отново бе станал онова весело и щастливо момче, изпълнено с ентусиазъм.

Изведнъж в ресторанта нахлу някаква група. Нено свали сакото, запретна ръкави и предложи на Катя:

– Имаш ли нещо против ако остана да ти помогна, да обслужиш тези гладници?

– Не, – възрази Катя, – сега ти си голям шеф. – Как така ще сервираш?

– Искам поне за малко да си спомня старото време, – погледна я умолително Нено.

– Знам, че си упорит като магаре и нищо няма да те спре, – въздъхна тежко Катя. – Давай щом си решил.

Нено вземаше поръчки, сервираше, след това почистваше масите, миеше чинии, дори приготви за някои от по-капризни клиенти храна. Сега за него нямаше значение какъв е, важното беше да изслуша хората и да ги обслужи така, че да останат доволни.

Когато групата си тръгна и всичко бе прибрано и почистено, Нено и Катя седнаха на една маса, малко да отдъхнат.

– Знам, че много обичаш тази работа, много пъти съм те наблюдавал, как работиш. Но едно не разбирам, защо именно тази професия ти харесва толкова много? – попита Нено.

– Заради хората е, – отговори Катя, – просто обичам клиентите.

– Дори и тези, които имат лошо настроение?

– Да, дори и тях, – засмя се тя. – Само че аз не ги възприемам така. За мен те са хора, които се нуждаят от повече внимание и любов. Вероятно са в такова състояние, защото са разочаровани от някого или са загубили вярата си в хората. Тогава гледам да спечеля доверието им. Правя всичко, за да бъде приятно прекарването им в заведението. И когато разговаряме, лошото им настроение изчезва. Понякога се налага да положа повече усилия, но си заслужава, когато ги видиш усмихнати да си тръгват от тук.

– Ти винаги си била, мила и отзивчива към хората, – каза Нено.

– И знаеш ли, – махна с ръка Катя, – често получавам картички от доволни клиенти. Идват цели семейства, децата им буквално израстват пред мен. Дори и сега, когато бизнесът не върви, моите маси са винаги пълни, защото хората се чувстват добре, когато ги обслужвам.

Нено напълно я разбираше. Колкото повече сили изразходваше, докато сервираше и обслужваше хората, толкова повече се зареждаше с енергия.

И той стигна до следния извод: Това, което уморява повече от физическия труд, е лошата нагласа.

Бил  поредният празник. На една маса седял свещеник с част от папството си.

В разгара на пиршеството той им казал:

– За християнина е много важно общението. Вярващите трябва да общуват, не само по време на молитва, но и на празничната трапеза. Главното е, общението да бъде продължително….

Павел е вече на 11 години, но не може да разбере родителите си. Често си задава въпроси от рода на:

– Защо не ме пускат на улицата? Какво толкова ще ми стане? Вече съм голям.

Веднъж в близкото заведение се бяха събрали по-възрастни хора. Странно как и защо, но говореха по темата, която силно вълнуваше Павел: „Защо родителите не пускат децата си на улицата“.

Момчето се прилепи до вратата и се заслуша в разговора на възрастните.

– Твоят Асен е на 14 години вече, защо не го пускаш на улицата? – попита Панайот.

„На 14 години, три години е по-голям от мен, а и него не пускат“, – помисли си Павел.

– Виж какво става наоколо? – каза Марин. – Ако попадне в лоша компания, ще почне тайно да пие и пуши.

– Че това го правят и в училище, по време на междучасията, – намеси се бай Горан.

– Навъдили са се много пияни шофьори, – каза Денка. – Как да пусна Сашо сам на училище? Всяка сутрин го съпровождам до там, а на обяд го посрещам.

– Е, нали има светофари, регулировчици, – каза бай Горан, – специални „зебри“ направиха за децата.

– Пияният не гледа светофар, нито зебра, натиска педала за газта и му е хубаво, – недоволно измуча Проданов.

– Моя Васко е толкова слаб, че ….- започна Лидка, но бай Горан веднага я прекъсна.

– Та той е на 11 години, вече цял мъж е. Стига си тичала след него като малко дете.

– Ами нашият като е напълно неадекватен, какво да го правим? – почеса се по главата Симо. – Все гледаме с жената да не се изгуби някъде.

– Пламен е здрав и як, – каза Кирил, – но направи ли някоя беля забранявам му да излиза на улицата. Той обича да играе там с децата, но щом се е провинил наказвам го, това е.

И Кирил удари с юмрук върху масата.

– Дръж го здраво, за да ни си позволява много волности, – насърчи го бай Горан, – нека да си знае мястото.

– Веско има здравословни проблеми, – оплака се Милена, – а очите му все навън. Той дори не разбира,че като излезе между другите деца ще му се подиграват и ще му се смеят. В къщи с нищо не му показваме, че е по-различен, но навън….

Павел слушаше известно време, след това наведе глава и се отдалечи. Той бе разбрал, кое кара родителите му да не го пускат навън. Това бе страхът….., а дали наистина трябваше толкова много да се плашат за него?

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

В яда си какво ли не прави човек. Хвърли и чупи каквото му попадне в ръцете, а после съжалява за прекрасния сервиз, красиво изрисуваните чинии, ….

Вместо да вземете метлата и да изхвърлите всичко на боклука, можете да направите нещо по-добро.

Да залепите счупеното.

А следващия път, когато се ядосате, може и да си спомните, колко много време и търпение ви е трябвало, за да възстановите поразените съдове.

Стига приказки да се хващаме за работа!

Стъклото и порцелана се залепват със смес от течно стъкло и тебешир.

Полутечната маса се нанася на краищата на счупените парчета от съда.

Това лепило изсъхва след 1-1,5 дни.