Известният оперен певец от Перу Хуан Диего Флорес решил да внесе музика в живота на бедните деца.
Той основал благотворителен фонд „Симфония за Перу“, подържащ създаването на детски оркестри и хорове по цялата страна.
Перуанският тенор казва, че целта му е да насърчи децата към творчество, за да им се даде възможност да се развиват и в същото време да се промени обществото към по-добро чрез музиката.
Хуан Диего Флорес, тенор казва:
– Музиката винаги е с мен. В училище бях критикуван, че все нещо си свирукам или пея. Това е необичайно, но аз исках винаги да го правя. Знаете ли, когато децата имат възможност да слушат музика, разцъвтяват. Точно това им е нужно. Нашата система понякога е доста формална и не се вземат тези деца, които изглеждат по различно, но имат специален талант.
Скоро Флорес придружил деца, подкрепяни от фонда, на първата им публична поява в Националния Гранд театър в Лима. Концертът имал голям успех.
Родителите са забелязали, че чрез тези занимания, децата им наистина се променят. Майката на един от малките музиканти каза:
– Не очаквах, че това ще бъде толкова прекрасно. Дъщеря ми не знаеше как да пее, но сега пее чудесно.
Оркестърът „Симфония за Перу“ е съставена от деца на възраст 8-13 години. Фондът финансира 13 учебни центрове, които работят в различни райони на страната. Флорес също е открил работилница за деца, където те могат да правят свои собствени музикални инструменти.

Този път Ема облече по-семла рокля. Купи  голям букет рози. Звънна на вратата и когато госпожа Донева ѝ отвори, тя само кимна, промуши се покри нея, и влезе в хола. Известно време двете се гледаха втренчено.

– Донесох ви цветя, зная, че предпочитате шоколадови бонбони, но така реших. – каза Ема.

– Благодаря, – почти приветливо каза Димова.

– Майка ми ме е учила, никога да не отивам на гости с празни ръце. Тя не блести с голям интелект, но има добри маниери.

– Радвам се да го чуя, – каза студено Димова.

– Да минем направо към въпроса, – каза предизвикателно Ема, – без да губим време в любезности.

Димова само кимна. Ема прочете в очите ѝ безпокоиство и напрегнатост.

– Питахте ме за какво си говорим със сина ви, когато сме заедно, – започна войнствено Ема. – Говорим си за мен и за него, за това кой с какво се занимава. Чудим се какво ще вечеряме и как да го приготвим…. Всички тези неща са много важни за мен, колкото и тези, които вие смятате, че са важни, като литература, музика, изкуство. Питали сме се какъв е смисъла на живота….

– Така ли? И какъв е той според вас? – попита Димова подигравателно.

– Това е една безкрайна дискусия…

– Хм.

– Вижте в живота на сина ви има много хора, които са на неговото интелектуално ниво, но той се влюби в мен. Аз съм това, което той иска, със всичките ми недостатъци и мисля, че трябва да го приемете.

– Ами приятелите му, как ще общуваш с тях?

– Всъщност, доколкото знам, той няма много приятели. Прекалено е затворен. Вие сте могла да му помогнете, когато е бил малък, но сте била много заета. Предполагам, че ще успея да му помогна в това.

Димова поклати глава  уклончиво.

– А твоите приятели, Александър разговаря ли с тях?

– Не е срещал много от тях, не съм казала на никого за него, дори семейството ми не знае.

– И все пак мисля, че ако решите да сключите брак, – въздъхна Димова дълбоко, – ще направите голяма грешка.

– Знам, че не съм на интелектуалното ниво на Александър и никога няма да бъда, но мисля, че това няма значение. Мога да правя много други неща, които той не може, така че ще се допълваме взаимно.

– Доста смело.

– Ние ще се оженим. и освен това искаме да присъствате на сватбата ни, не че много желая това, но синът ви ще бъде много наскърбен, ако не дойдете.

– Не мога да дам благословията за брака ви, – изръмжа почти през зъби Димовя.

– И какво ще постигнете с това, – засмя се Ема. – Синът ви  ще се ожени за мен, но ще бъде нещастен, защото вие няма да присъствате на сватбата му и много трудно ще ви го прости. Ако наистина не дойдете, ще зная, че сте подла и отмъстителна, но това ще разбере и той, а вие не искате това нали? Все пак той ви обожава. Изборът е ваш.

Последва дълго мълчание. След това Димова плесна с ръце и каза:

– Добре казано. Може да не сте много образована, но не сте глупава. Сега съм уморена, бих искала да помисля.

Ема тръгна с уверена крачка към вратата.

След два дена, Александър ѝ занесе бележка пъхната в плик. Ема с треперещи ръце отвори бележката. Там с много красив почерк, бе написано съгласието на госпожа Димова, да присъства на сватбата им.

Това се случи през зимата. Живка си имаше малка книжка. В нея имаше прекрасни приказки, за доброто и злото, за верността и любовта, за благодарността и предателството, …
Живка много обичаше тази книга. Всяка вечер тя сядаше до майка си на дивана и слушаше майка си как ѝ чете от нея.
Веднъж на гости им дойде Слави, братовчед на Живка. Той вече ходеше на училище. Беше непослушно момче и цар на пакостите.
Когато Живка му показа любимата си книжка, той махна с ръка и каза:
– Книгите са скучни и неинтересни. Много по-интересни са компютърните игри и стрелбата с воден пистолет.
Слави беше толкова убедителен, че Живка му повярва.
Вечерта тя не искаше майка ѝ да чете приказка от любимата ѝ книга. Това се случи и на следващата вечер. Ситуацията се повтори няколко вечери подред.
Мина цяла седмица и Живка усети, че иска отново да се върне в света на приказките и приключенията.
Тя се покатери до рафта, но там я нямаше любимата ѝ книжка. Тя разрови наоколо, но не я откри.
– Мамо, къде ми е книжката с приказките? – извика Живка.
– Навярно е избягала от нас, – каза спокойно майка ѝ.
– Как така избягала? – не повярва Живка. – Нали тя няма крака.
– Тя е решила, че повече не ти е нужна и е отишла там, където я чакат, обичат и желаят да я четат.
Очите на Живка се напълниха със сълзи. Обзе я отчаяние. Прегърна майка си и горко заплака.
Майката се съжали над дъщеря си и каза:
– Книжката ще се върне, ако искаш да слушаш приказки от нея, дори сама да се научиш да я четеш.
Живка вдигна глава, изтри сълзите си и възторжено каза:
– Искам, много искам, мамо!

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.

Позволих им да го подържат, когато разбраха, че положението му беше безнадежно. Сестрата го пови и го подаде внимателно на майката. Тя усещаше топлината му и знаеше, че още е живо. Повдигна го. Целуна го по челото, а след това и по бузките.

– Не е възможно да е истина, – изстена бащата и очите му се напълниха със сълзи.

Той продължаваше да гледа бебето напълно шокиран. Протегна ръце и взе детето от майката. Върху малкото личице на бебето капна сълза, след това още една.

–  Извинявай сине, –  каза бащата и нежно обърса покапалите сълзи. – Съжалявам, че не те опазихме. Няма да те водя на разходка. Няма да присъствам на изявите ти във училище и ……толкова много исках да сме заедно…….

Жената силно се притисна към мъжа си, който все още държеше детето в ръце си. Времето минаваше, но те бяха изгубили престава за него. Очите им не се откъсваха от бебето. Единственото им желание беше да споделят остатъка от живота му.

То ги напусна с тиха въздишка и глава обърната към майка си, която отново го бе поела. Моментът беше ужасен. Малкото личице беше напълно безжизнено. Мъката ги сграбчи и те осъзнаха, че тяхното бебе си беше отишло.

Жената роптаеше и крещеше с приглушен от болката глас:

– Това е толкова жестико и несправедливо! То на никого лошо не е направило, а си отиде….защо то….. Боже, да беше взел мен по-добре, – ридания разтърсиха слабичкото ѝ тяло.

Хората от персонала бяха много внимателни, но какво можеха да направят в такъв момент….Една от сетрите прегърна жената. Посегнаха да вземат мъртвото телце от нея, но тя се хвърли като тигрица:

– Не, не го пипайте! Искам да остана с него.

Мъжът поиска да каже нещо на жена си, но видя обезумелите ѝ очи и тихо тръгна към вратата.

Едва след два часа, когата жената вече беше утихнала, успяха да вземат мъртвото бебе и да го отнесат.

Слънцето се бе скрило този ден и черни облаци забулиха небето. Необичайно за летен ден, духна студен вятър и листата застенаха по дърветата…..