Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Един човек наблюдавал една червеношийка. Тя си намерила няколко насекоми в тревата, а след това кацнала на телефония кабел и започнала да пее. Повече от половин час птицата пеела химни и възхвалявала Бога, защото била доволна и удовлетворена от това, което ѝ е дал Отец. Тя не мислила и не се страхувала за това, какво ще яде утре.
Червеношийката не се оплаквала нито от цвета, нито от размерите на намерените насекоми, тя била напълно удовлетворена от това, което е получила.
Чули ли сте някоя птица или животно да мърморят и роптаят? А защо ние мъмрморим и постояннно от нещо сме недоволни?
Ропотът е недоволство, протест, изразено с не много висок глас, но напълно открито. Роптанието не променя ситуацията, но води до депресия, а от там към духовно падение.
Има хора, които и без нещастие, се смятат за нещастни.
Малко момиченце, на което баща му постоянно роптаел, казало на майка си:
– Мамо, аз знам кой какво харесва в нашето семейство. Иван обича бонбони. Жана обича сладолед, ти обичаш сладкиши, а аз банани.
Обиденият баща зароптал и казал:
– А защо не каза какво обичам аз?
Момичето отговорило:
– Ти винаги харесваш това, което нямаме.
Нима не е достатъчно да бъдат удовлетворени основните ни нужди?
“ …. задоволявайте се с това, що имате, защото сам Бог е рекъл: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя“.
Не бива да мърморим, а винаги да разчитаме на Бога.

Една млада майка, по професия медицинска сестра, често водела 4-5 годишния си син на работата си. Съобразявайки се със вътрешните правила на болницата, тя му слагала бяла дреха и шапка.
Момчето, пропито с правилата и наредбите на болничното заведение, намерило от някъде обувки и ръкавици и ги нахлузило. Сложило марлена превръзка на устата си и се насочило към операционата.
На строгия въпрос:
– Какво е това?
Момчето с гордост и достойнство отговорило:
– Аз съм микрохирург.
Всички се смяли през сълзи.

Дора паркира колата и седна в бара. Поръча си кафе без кофеин с мляко. Докато чакаше, реши да се обади на сестра си и бързо набра номера ѝ. Когато сестра ѝ вдигна Дора каза:

– Новия наемател е много разхвърлян, из цялата вила са пръснати книжа, няма къде човек да стъпи. Внимавай, ще си имаш проблеми с него.

Дора усети, че сетра ѝ я слушаше по-внимателно от друг път.

– Много си се променила, – отбеляза сестра ѝ.

– Добре съм, нищо ми няма, – бързо реагира Дора.

– Гласът ти е някак променен. Звучиш като възрастна, това може би е от напредването на бременността ти.

– Глупости, – засмя се Дора, – същата съм си.

– Не, не е така, – не се съгласи сестра ѝ, – звучиш някак тъжно. Да не си се забъркала в някаква каша?

– Само каши ми трябват, това пък от къде ти дойде на ум, – трепна Дора. – Сякаш моите проблеми са малко.

– Ами тогава, – заяде се сестра ѝ, – заеми се да намериш баща на детето си.

– Това теб не те засяга, гледай си своите неща, – сопна ѝ се Дора. – Защо ми говориш така? Правя ти услуга, проверих новият наемател и състоянието на къщата ….

За Дора беше важно да чуе познат глас. Сестра ѝ бе само две години по-голяма от нея. Трудно е  да се каже, че се обичаха, но двете израстнаха заедно, а сега по-малката пожела да чуе гласа на кака си, липсваше ѝ.

– Нашите пак се скараха, – поде разговора отново сестра ѝ.

Дора като чу това ѝ се искаше да затвори телефона. Цялото ѝ тяло се разтрепера.

– Както винаги създаваш раздори. Майка отново ме упрекна, че съм те оставила във вилата. Успя да ни скараш.

Всичките приказки на сестра ѝ, не представляваха особен интерес за Дора. Те бяха като за живот, в който нищо особено не се случва. Искаше ѝ се да сподели, да ѝ каже, че и при нея има промяна, но не желаеше да го изявява гласно, искаше ѝ се, сестра ѝ сама да се досети, да напипа нещата, да бъде по-настоятелна, но явно днес не беше деня.

Дора попита сестра си:

– Как са децата и мъжът ти, – сякаш беше на 70 години и се стараеше да не загуби миналото си.

– Добре са, нещо друго да кажеш?

– Не се тревожете за мотоциклета вързала съм го с верига.

Сигналът прекъсна разговора и Дора остана сама. В живота ѝ бе настъпила промяна, освен детето, което очакваше и се надяваше това да е за добро.