За всекиго по нещо

Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.

Михаил влезе в затоплената стая. Завари майка си усилено да търси нещо.

– Какво пак загуби? – засмя се Михаил.

– Ето закърпих чорапа, но не знам къде съм оставила губерката, – притеснено каза Марта.

Тя бе възрастна жена, скоро навърши 93 години, но често ѝ се случваше да губи едно или друго, по-точно не си спомняше къде го е оставила.

Синът ѝ веднага се включи в търсенето. Къде ли не погледнаха двамата, иглата я нямаше.

– В дън земята потъна, – ядосваше се Марта.

Михаил вече се готвеше да се откаже от търсенето, когато в кълбото, което се бе търкулнало почти до леглото забеляза, че нещо блести. Погледна внимателно и забеляза губерката забита в него.

– Защо ме караш да я търся край печката, когато си я забила в кълбото? – възмути се Михаил. – Гледай къде се е търкулнало. Хей там до леглото.

– О, боже, – завайка се Марта, – забола съм я в кълбото и съм забравила. – Мислех, че тук съм я сложила, пък то гледай къде съм я мушнала, – зарадвано бъбреше старата жена.

Тя „умееше“ да забравя това, което току що е пипала, но минали събития, имена и дати на роднини помнеше безпогрешно.

Лошото бе, че като загубеше нещо, притеснена се щураше из къщи и тези, които бяха с нея волю или неволю се включваха в търсенето. И накрая „нещото“ се намираше там, където никой не предполагаше.

Хубаво е в една къща, когато някой губи нещо, а друг го намира. Ако всичко замре, нищо не се движи или премества, всичко запада, опустява и умира.

Най-страшната подредба е тази, която напомня за липсата на живот, същинско мъртвило.

Много пъти Михаил се ядосваше на тези „търсения“ на майка си, но си казваше:

– Така тя е по-жизнена, макар и малко притеснена, но жива  ….

Обяд. Всички са край масата.

Дъщерята пита майка си:

– Мамо, каква книга искате да купите?

Майката изгледа неразбиращо дъщеря си:

– За какво става дума? – попита я тя.

– Вие през цялото време говорите: „Ту хиляда за книжката отделихме, ту две….“

Всички на масата избухнаха в смях.

Съгласно традициите за избор на еврейско име на новороденото отговарят родителите. В някои общини е прието, бащата да дава име на първородното, майката на второто дете, а по нататък един след друг.

В други общини бащата решава как да се казват момчетата, а майките момичетата. Така не възникват конфликти по този повод.

Що се отнася до времето, на момчето се дава име на осмия ден от живота му, по време на церемонията на обрязването. А момичето получава име в близките дни след раждането, когато в синагогата четат Тора – понеделник, четвъртък и събота.

Ако детето се е родило със влошено здравословно състояние, родителите можели да му дадат името Хаим – „живот“, Хая – „жива“ или Рафаел – Бог е изцелил“.

Смята се, че името силно влияе на съдбата и болестите могат да бъдат излекувани чрез него, даже ако трябва да се промени и в зряла възраст.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Родителите на тримесечния Евърет от Айова, са били много обезпокоени, знаейки, че бебето има проблеми със зрението.

След редица изследвания на детето поставили диагноза албинизъм, който може да се проявява не само, когато отсъства пигмент във косите и кожата, но и негативно влияе на зрението.

За щастие проблемът на Евърет можел да се реши с помощта на очила. Така малкото момче за първи път видяло света и собствената си майка.

И въпреки, че отначало това зрелище малко озадачило детето, почти веднага на лицето му се появила усмивка.

Сега Евърет напълно е свикнал със своите очила, а родителите му споделят по интернет подробности от живота на сина си, за да осведомят и други хора, които пряко или косвено имат общо с това рядко заболяване.