В края на тунела се появи светлина и … той разбра.

Погледите на лекарите в операционната зала, говореха красноречиво, бе обречен на смърт, положението бе безизходно, нямаше никаква надежда.

На Стоян му се искаше да изкрещи: „Аз още съм жив! Защо ме отписвате толкова рано?“

Опитаха отчаяно с ток върху гърдите му, да предизвикат сърдечен импулс….

В главата на Стоян се заредиха картини като калейдоскоп.

Той видя раждането си, майка си, детската градина, училището, института, работата си, сватбата, децата, ….

Сърцето удари веднъж … Опа. …… Внезапно всичко изчезна, лекарите също…. Нещо го потегли в тунела.

Стоян започна бързо да обмисля нещата:

„На къде тръгнах? Та аз още не съм успял … Майка си отдавна не съм прегръщал….. Не съумях да обясня на сина си, че доброто сърце е по-важно от лаптопа“.

Дълбока въздишка се изтръгна от Стоян.

– Не мога просто да си тръгна така ….. Не ми харесва….. толкова недоизказани неща имам…..

Нещо в него силно се разбунтува:

– Трябва да направя нещо. Да напиша писмо, да отправя молба към някого….

И мислите му го отведоха към Господа:

„Господи, прости ми …. Разбрах, че до сега не съм ценил нищо. За мен нямаше нищо друго важно освен любовта, но не умеех да я отдавам на другите…. Душата ми сега напразно вика. Към каквото съм се стремял, е било второстепенно. Жалко е, че основното оставях за по-нататък. …. Но живота ми свърши за миг… Колко струва всичко запечатано в паметта ми?“

Звучеше отчаяно, но не се отказа и продължи:

„Разбрах, колко е важно, да ставам рано сутрин и да Ти благодаря за всичко. Да вярвам на близките си и нито за миг да не се съмнявам в тях …. Просто трябваше да ги обичам….. А така се случи, че … Прости ми, Господи, че не можах да оценя стойностното …“

Изведнъж отговорът дойде:

– Ти искрено се помоли ….

Един от лекарите извика:

– Не вярвам на очите си … Той ще живее!

Времето беше чудесно и майките и бабите бяха извели децата на детската площадка.

Ему като че ли не се вместваше в цялата картина. Той изглеждаше шест годишен, но не ходеше. Придвижваше се пълзешком, като се оттласкваше с лактите си и преместваше неподвижните си крака по земята.

Някои от децата го сочеха с пръст и му се присмиваха:

– Виж го как пълзи…

– За какво са му тези крака, щом не ги използва?

– Колко е голям, а не може да ходи…

Майките шъткаха на децата си и им правеха забележки:

– Не му се присмивай, той е болен ….

– Не трябва да се отнасяш така към такива деца …

С Емо никой не искаше да играе.

Една от майките предложи на дъщеря си:

– Иди да се запознаеш с това момче.

Но момичето смръщи вежди и директно отказа:

– Не го искам тоя …

Изведнъж към Таня, малко тригодишно момиченце, се насочи  момченце, което бързо грабна от ръцете ѝ кофичката и лопатката ѝ.

Детето отчаян се разрева, защото му бяха отнели играчките.

Никой от децата не обърна внимание на случилото се, всяко се занимаваше със своите си „работи“.

Тогава към Таня се приближи Емо. Той ѝ подаде една от своите играчки, усмихна ѝ се и каза:

– Не плачи. Аз се казвам Емо.

В усмивката на това малко момче искреше толкова любов и нежност, че те се оказаха достатъчни Таня вече да не плаче.

– Хайде да играем! – предложи Емо. – Ти ще бъдеш прекрасна принцеса, а аз красив принц.

И те започнаха да играят. Неусетно и други деца дойдоха да играят с тях.

На площадката стана хубаво и светло, а в центъра на всичко това стоеше момчето инвалид Емо.

– Защо се раждат такива деца? – мърмореше недоволно възрастна жена, която не бе усетила промяната, която бе станала на детската площадка.

Тя не бе разбрала, че такива деца са истински принцове и принцеси с прекрасни души, които умеят да съчувстват, да обичат, да дружат с другите и да се радват на живота.

Те бяха една прекрасна двойка – Влади и Ирена. Много се обичаха. Влади при всеки възможен случай се стараеше да изрази любовта към жена си. Ирена беше красива, чувствителна, но със крехко здраве.

Но започна войната и Влади трябваше да замине на фронта. Там премина през много трудности и изпитания, но всеки път се отърваваше на косъм и оставаше жив.

Всеки ден Влади се молеше на Бога:

– Господи, помогни ми да оцелея, за да се върна у дома при съпругата си, която много обичам.

Мисълта, че отново ще я прегърне, сгряваше душата му. Това му помогна да издържи глад, студ и дори едно раняване.

Когато войната свърши, Влади бе много щастлив. Той сякаш на крила се носеше към дома си.

Когато наближи селото си, Влади срещна приятел, който също бе оцелял през войната. Те споделиха премеждия и трудности, през които бяха минали.

– Оцеляхме, – каза приятелят му Кольо, – но такова ли изпитание трябваше да се падне точно на теб?!

– За какво изпитание говориш, – попита Влади, а сърцето му се сви.

– Нима нищо не знаеш? Жена ти е била тежко болна. И тя е успяла да оцелее, но сега лицето ѝ е обезобразено, – съчувствено каза Кольо.

Влади се свлече на земята и се разплака.

Едва привечер той доби смелост и се прибра у дома си. Когато Ирена го видя, не можеше да му се нарадва:

– Благодаря на Бога, че се върна жив и здрав.

Когато седнаха на масата, Ирена усети, че нейният любим е загубил зрението си.

„Навярно е ослепял сред раняване“, – помисли си Ирена.

Но тя реши да не го пита за случилото се, за да не му причини излишни страдания.

Ирена, както и преди се грижеше за него, като любяща съпруга.

Така двамата живяха заедно още 15 години.

Поради неизлечимото си заболяване Ирена почина. Влади затвори очите ѝ …. и отвори своите.

През всичките тези 15 години той се преструваше на сляп, за да не се умножат страданията ѝ.

Ето какво означава да обичаш истински, да се направиш на сляп, за да не нараниш другия.

Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.

Александър имаше красиво и дълго име, но за беда тялото му бе силно деформирано.

Походката му отстрани изглеждаше подскачаща. Колко пъти деца вървяха след него и го имитираха, а след това се заливаха от смях.

Често след себе си Александър чуваше обиди и присмехи:

– Ей, урод такъв, кой те е пуснал тук!

– Гледай, колко е смахнат този, направо да си паднеш от смях …

– Какво грозно дете, защо не са го уморили веднага след раждането му!

– Това и на човек не прилича! Ей от Марс ли си паднал?!

– На тоя му липсва нещо, за това е тръгнал да си го търси …

Александър ги слушаше, но им отговаряше с усмивка и им казваше:

– Здравейте! Бъдете здрави! Нека денят ви бъде благословен.

Зад него децата се кривиха, плезеха и въртяха ръце, все едно казваха: „Този е луд за връзване…“

Никола за разлика от другите деца го съжаляваше. Сърцето му не даваше да се подиграва на това недъгаво момче. Той често го придружаваше, когато го видеше навън и възмутено гонеше присмехулниците:

– Как не ви е срам, да му си присмивате? – питаше ги Никола. – Ако вие бяхте на негово място, как щяхте да се чувствате, ако така се отнасяха със вас?

Някой от децата гузно навеждаха глави и бягаха, но други продължаваха да сочат с пръст Александър и да му се присмиват.

Веднъж Никола го попита:

– Сашо, как можеш да им се усмихваш и да им пожелаваш здраве на тия? Нима не им се сърдиш, когато те обиждат и подиграват?

Александър го погледна кротко и му отговори:

– Когато съм на пазара, мога да похарча само толкова, колкото имам в портфейла си.

– Но какво общо има това с тяхното отношение към теб? – прекъсна го бързо Никола.

– Същото е и при общението с хората, – засмя се Александър. – Аз мога да изявя към другите само това, с което е изпълнена моята душа.

Сърце изпълнено с любов, може да дарява другите само с любов, защото за друго там няма място.