На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.

Те живееха вече десет дена на това място. Лошите условия ги сближиха и те споделяха, и говореха  за всичко, което ги вълнуваше.

– Трябва да си върнем любовта и радостта в своя живот. Това е главното, – възторжено каза Пламен.

– Важното е да се разбере, че човек резонира с околното пространство, като магнит, – започна философски да разсъждава Дамян.

– Забележете, – намеси се Петър, – магнитът привлича желязо и метални предмети, но не пясък и камъни. Това означава, че каквито емоции идват от нас, такива ще привличаме.

Такива думи се помнят за дълго. Вероятни щяха да помогнат на всеки от тях да се справи в трудна житейска ситуация.

– Трябва да се живее тук и сега, колкото и трудно да е, – каза сериозно Мая.

– Ако се събудиш сутрин и вън вали, а този ден си решил да изкачиш планината с приятели, едва ли ще ти е до смях, – каза обезкуражен Вальо.

– Но можеш да коригираш настроението си, – каза насърчително Павел. – налей си кафе, почеши кучето зад ушите. Основното нещо е идеята, планът, намерението…..

– Знаете ли, – обади се Зина, – че Агата Кристи е измисляла отлични сюжети за своите книги, когато се е занимавала с нещо, което не ѝ е доставяло удоволствие, миела съдове.

– Не е чудно това, – засмя се Младен, – удоволствие може да се изпита във всяка ситуация от живота, дори да не намираме първоначално смисъл в нея или да ни е противна.

Думи, фрази, мисли,  всички те вдъхновяват и дават понякога опора на друг. Идват на помощ, когато съдействие, подкрепа, облекчение и подпомагане не идват от никъде.

А младежите в групата бяха подложени на тест за издържливост и стабилност. За този изпит те трябваше доста да се постараят, за да го издържат отлично ….

Нина бе крехко и младо момиче, но искаше много да си осинови дете. Според мнението на много бюрократи, тя имаше само един недостатък, не беше омъжена.

Нина влезе в кабинета на Ана Петрова. Тя извади от чантата си всички необходими документи, които носеше със себе си.

– Ето, – каза Нина, – събрах всички документи.

– Добре, – каза Петрова. – Искам да ви задам няколко въпроса. Нали разбирате, такива са изискванията при нас.

Нина кимна с глава в знак на съгласие.

– Вие разбирате ли каква голяма отговорност поемате? – започна настъпателно Петрова. – Да отглеждаш дете, не означава само да си поиграеш два часа с него, а после да го оставиш, това е за цял живот.

– Напълно разбирам отговорността си, – въздъхна Нина, – просто не мога да живея, знаейки, че на някому съм нужна.

– Добре, – вдигна рамене Петрова, – кога искате да разгледате децата.

– Няма да си избирам дете, – каза спокойно Нина, – ще взема това, което ми предложите.

Петрова изненадано повдигна вежди.

– Бих искала правилно да ме разберете, – каза Нина. – Истинските родители не избират децата си. Те дори не знаят как те ще изглеждат, но ги обичат такива каквито са. Аз също искам да бъда като тях.

– За първи път срещам човек като вас, да осиновява така дете, – засмя се Петрова. – Мисля, че за вас ще е добре да вземете Асен. Той е на 5 години. Майка му се е отказала от него, веднага щом го е родила. Ще ви го доведа, ако сте готова за среща със него.

– Да, – твърдо каза Нина, – искам да видя сина си.

Петрова излезе и след малко се върна водеща за ръка малко момченце.

– Асене, – каза Петрова – запознай се това е ….

– Мама, – изкрещя радостно детето.

И Асен се хвърли в прегръдките на Нина, като радостно крещеше:

– Мамо, моя мила мамо, от кога те чакам!

Нина го галеше по гърба и му шепнеше:

– Сине мой, …. аз съм с теб, няма да те оставя повече ….

Нина погледна Петрова и попита:

– Кога мога да взема син си.

– Обичайно родителите идват тук, срещат се с детето и привикват един към друг, а след това го взимат, но ако при вас всичко е наред…

– Веднага го взимам, – каза Нина.

– Добре, – махна с ръка Петрова, – по-късно можете да дойдете да оформим документите, а сега го вземете, виждам, че и той изгаря от желание да бъде с вас.

От персонала в дома бързо събраха багажа на Асен и се сбогуваха с него:

– Довиждане, Асене, и да не ни забравиш, ела ни някой път на гости.

– Довиждане, – радостно подскачаше щастливото дете, – ще дойда.

Накрая Асен хвана Нина за ръка и двамата закрачиха към дома си.

Петрова дълго гледа след тях, а после вдигна слушалката на телефона и се обади:

– Ало, Небесната канцелария ли е? Приемете една заявка. За Нина Василева, тя подари щастие на едно дете. Изпратете всичко необходимо за случая: безкрайна радост, взаимна любов, успех във всяко начинание, не забравяйте да прибавите и идеален съпруг, тя е неомъжена… Да разбирам, че са станали дефицит, но това е изключителен случай. Да и непрекъснат паричен поток, момчето трябва да се храни добре и да има всичко необходимо. Да, да, това е всичко. Благодаря.

Много пъти Бог се обръща към хората, като започва с думите: “ Не се бойте!“

По същия начин Исус ободрява учениците си. Те ще проповядват „по покривите“, за да свидетелствуват за Учителя.

Колко страшно е това?! Но страхът си отива, когато идва любовта, защото „в любовта няма страх“.

Обичайте Отца, Който се грижи за вас и всичко ще стане възможно.

Той беше учител, лекар и писател. Широтата на неговата душа е трудно да се измери с цифри. Това беше човек с голяма буква.

Макс три пъти имаше възможност да избяга и да спаси живота си, но него направи.

Първият път стана преди окупацията на страната, в която живееше, беше в навечерието на войната със нацистите.

Казаха му не веднъж:

– Бягай! В противен случай ще пострадаш.

– Не мога да емигрирам, – казваше Макс. – Как ще оставя децата от дома на произвола на съдбата.

Вторият път му предложиха:

– Бягай, много като теб изпратиха в лагерите на смъртта.

– Не, няма да напусна това гето, тук много хора се нуждаят от подкрепа и помощ, – Макс бе сигурен, че така трябва да направи.

Третия път стана, когато учениците от дома бяха натоварени в един вагон на влак, който отиваше към газовите камери.

Тогава към Макс се приближи офицер от СС и каза:

– Вие ли сте Макс Х. Чел съм много ваши книги. Много хубаво пишете. Вие сте свободен.

– А децата? – попита Макс.

– Децата ще отидат, но вие можете да слезете от вагона, – отговори офицерът.

– Грешите, – каза твърдо и непреклонно Макс. – Не мога да сляза от вагона. Не всички хора са мерзавци.

След няколко дни в концлагера Треблинка Макс заедно със децата от дома влезе в газовата камера. По пътя към смъртта си носеше двама нищо неподозиращи малчугани и тихо им разказваше някаква приказка.

Тези действия на Макс могат да се асоциира с необикновенна жертва и безкрайна любов.