Представете си, че живеете в дом, около който няма детска площадка, а тревните площи са заети от автомобили и зиме, и лете. Лошото е, че децата няма къде да играят.

Този проблем е познат за жителите на по-големите градове. Например, Лондон особено през първата половина на 20 век. Вярно е, че автомобилите тогава са били малко, но и дворовете също.

Тогава американката Ема Рид през 1922 г. е патентовала идея за детски клетки, заместител на място, където децата могат да си „играят“ навън. Тази клетка се поставяла на прозореца отвън.

Лондонският градски съвет реализирал тази идея в няколко гъсто населени район.

В оригиналния патент имало наклонен покрив за защита от сняг и дъжд, но очевидно са решили да го икономисат.

Интересно, това място дали е били достатъчно за движение и игра на едно по-голямо дете?

През 1855 г. Лондонското хармонично общество поканило Вагнер да даде няколко концерта в британската столица.

Вагнер едва се появил в Лондон и веднага започнали да го хулят.

В музикалните среди се появил слух, че той се отнасял снисходително към безпорните авторитети като Моцарт, Керубини, Бетовен и „ги измъчва в концертите си“, както му хареса.

Лондончани особено били раздразнени от това, че той дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Те дали на Вагнер да разбере, че това е много неприлично и е израз на неуважение към Бетовен.

На следващият концерт партитурата наистина лежала пред Вагнер.

Концерта имал изключителен успех. Ценителите на музиката веднага обкръжили Вагнер и се надпреварвали да го поздравяват.

– Нали ви казахме … Това е съвсем различно звучение, истинско по Бетовенски звучи. Колко съвършено взехте темпото на скерцото! Как блестящо въведохте виолите! ….

С тези думи един от ценител на музиката взел отворените партитури и…..О, ужас!

Те били на „Севилският бръснар“, дори за изпълнение на пияно… и най-страшното, били най- отгоре над нотите на наклонената масичка, която стояла пред композитора.

Ласкер дошъл в Париж и се установил в комфортен хотел, както го посъветвал негов приятел от Лондон.

Той оставил багажа си и отишъл в едно кафене, където прекарал цяла вечер.

Късно след полунощ световният шампион открил, че е забравил къде се намира неговия хотел.

След като пренощувал у познат, сутринта изпратил телеграма, да му изпратят адреса на хотела.

А през това време купил карта на Париж и започнал внимателно да я изучава. И накрая търсенето му се увенчало с успех.

Когато влязъл в стаята си, той забелязал на масата телеграма от Лондон.

Поради разсеяност Ласкер изпратил телеграмата без обратен адрес и неговият приятел, добросъвестен англичанин, не могъл да разбере, какъв е смисъла на това мистериозно запитване.

Картините направени от талантливия художник в стил хиперреализъм ни карат „да не вярваме на очите си“. Така фотографически ясно са прерисувани и най-малките детайли и отенъци.

Робин Елей е роден в Лондон през 1978 година. Когато той е на около три години семейството му се преселва в Австралия, а през 1997 г. се премества в Съединените щати, в Калифорния.

Учи в колеж във Вестмонт, където получава степен „бакалавър“ на изобразителното изкуство.

През 2002 г. се връща в Австралия, където живее със съпругата си Рейчъл.

За своите работи Робин Елей  е награден в Австралия с престижната Националната портретна премия Doug Moran.

На търг в Лондон са продавало първото издание на един от ранните балети на Стравински. Имало много желаещи, които искали да придобият тази рядка вещ.

Един от присъстващите, джентълмен с побелели коси, през цялото време надавал. В крайна сметка, той успял да закупи партитурите, за три хиляди лири.

Репортерите веднага го наобиколили.

– Кой сте вие и защо искахте на всяка цена да получите тези партитури?

– Игор Стравински, – представил се той пред журналистите.

И добавил с усмивка:

– Никога не съм предполагал, че за собствената си партитура ще платя два пъти повече, отколкото когато бях млад за целия балет!