Posts Tagged ‘леля’

То умираше от глад на дъното на едно дере

сряда, септември 13th, 2017

originalДенят бе хубав, предразполагащ за екскурзия в планината. И Захари не се поколеба. Нарами раницата и тръгна.

Беше изминал почти половината от маршрута, който си бе набелязал, когато забеляза черно петно на дъното на едно дере.

– Какво ли е това? – учуди се Захари и се насочи натам.

Когато приближи по-наблизо бе потресен. Там умираше нещо наподобяващо на куче…

Захари приближи животното.

– Навярно го е изоставил бившия му стопанин, – недоволно констатира Захари.

Кучето имаше счупен крак, беше изтощено, а живота му висеше на косъм.

– Ще го взема със себе си, – реши веднага Захари.

Без много да му мисли, внимателно взе кучето и тръгна обратно към града. Той разбираше кучето, защото знаеше какво е да си сам, отритнат и отхвърлен.

Когато беше малък в училище издевателстваха над него, родителите му го зарязаха и Захари се чувстваше напълно ненужен, както кучето, което бе намерил. Той почувства невидима връзка с това немощно създание.

Няколко часа по-късно двамата бяха при ветеринара.

– Силно изтощение, – каза лекарят, – нужни са много грижи.

– Ще се погрижа за него, – каза твърдо Захари.

Кучето бе кръстено Боб. Въпреки, че физически взе да се оправя, Боб не желаеше да контактува с никого.

– Приятел, – казваше му Захари, – сигурно си имал много тежки дни. За това и ти като мен не искаш да се довериш на никого, но аз много те харесвам…

Любовта на Захари към кучето, помогна на животното отново да се доверява на хората. Дори позволяваше да го прегърнат.

Един ден Захари разказваше на част от съседите си.

– Той седеше там, като едно черно петно. Беше се приготвил да умира. Навярно се е чувствал излишен и ненужен, но сега е толкова любвеобилен.

– Намерил си си добър другар, – усмихна му се леля Недка.

– Знаете ли благодарение на всичко, което преживяхме с Бобчо, нещо се прекърши в мен. Простих на всички от миналото, които са ме нагрубявали, обиждали и изолирали.

– Да, наистина си се променил много, – забеляза баба Рада, – когато те срещна така усмихнат, колкото и тъжно да ми е и аз започвам да се усмихвам и ми олеква.

– От Бобчо прелива толкова нежност и любов, – каза Захари, – че съм готов да обичам всички хора и животни.

Как ли би се развил животът на този млад мъж, ако тогава не бе намерил това умиращо куче и не му бе помогнал да оцелее?!

Бъдете добри! Добротата и любовта променят и хората и животните!

Нахвърли ми се лятото отгоре

петък, септември 1st, 2017

imagesПетър изведнъж реши да отиде на риболов. Всъщност това бе кодовото название за среща с приятели на чашка. За да покаже, че нищо лошо не върши и е много загрижен за семейството си, той каза на жена си:

– Ще взема Станислав със себе си. Ще пошляпа във водата. Ще поиграе на чист въздух.

– Да не го изгубиш някъде, – тревожно го погледна жена му.

– Как ще го загубя, та той вече е голям, – засмя се Петър, като тайно намигна на сина си.

Докато Петър беше на реката, под сянката, където си пийваше с приятелите си, петгодишният Станислав бе оставен на свобода. Детето се къпеше, препичаше се и не усети кога изгоря на слънцето.

Когато Петър видя зачервеният гръб на сина си разбра, че е станала беля. Бързо взе момчето и го заведе в близката болница.

Там ги посрещна една възрастна медицинска сестра, на която всички викаха леля Мира.

– Май сте прекалили със слънцето, – каза им тя, – но аз имам чудодейно лекарство.

Медицинската сестра намаза с мехлем изгорелия гръб на Станислав и нещата се понаредиха.

По време на лечението медицинската сестра смъмри безотговорния баща:

– За децата си човек трябва да се грижи. Лятото настъпи, малките не мислят много за силното слънце и му се радват, но родителите, особено бащите трябва много да внимават.

Вечерта мъжът се върна със сина си в къщи. Застана пред жена си виновен и уплашен, а малчуганът бе намръщен и ядосан.

Жената попита:

– Какво се е случило?

Мъжът ѝ наведе глава и нищо не каза.

– Как какво? – свил устни, каза синът настървено. – Докато татко ловеше риба под сянката, лятото ми се нахвърли отгоре….

Възкресенчо

неделя, август 13th, 2017

images1Заедно с другите пилета то растеше в един кашон. Първо то се отърси и взе да бяга от картонената кошара.

Виждаха го зеленичко да кълве, мушици да гони. Обичаше свободата.

Леля Златка го прибираше заедно с другите пилета, но като го видя една вечер само да се прибира, престана да се притеснява за него.

Свободата е хубаво нещо, но трябва разумно да се използва. В противен случай се стават неприятни сюрпризи.

Един ден нашия юнак ожадня. Покатери се на кофата, наведе се безстрашно и цопна.

Леля Златка го намери с разперени крилца във водата. Тя поклати тъжно глава и го помъкна към боклука:

– Явно днес ще задоволиш апетита на някой котарак, – въздъхна жената.

И тъй както го носеше надолу с главата, леля Златка усети, че пилето шавна. И тя вместо към боклука се насочи към стаята, където бе оставила кварцовата лампа.

Под топлите лъчи на лампата пилето отвори очи, размърда се и учудено започна да се оглежда. Когато бе вече добре подсушено, то изписука и се сви в ръцете на своята спасителка.

Леля Златка го кръсти Възкресенчо.

От тогава наядеше ли се, намираше начин и кацваше на рамото на своята спасителка.

 

 

За този занаят е нужен акъл

понеделник, юли 31st, 2017

indexСлед дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Когато сам опиташ от майсторлъка

понеделник, юли 24th, 2017

indexСтигнал пред вратата на чичо си, Петър хвана халката ѝ, бутна я и я отвори съвсем безшумно. Щом влезе веднага забеляза две жени да белосват с вар стената на къщата, а чичо си да ограждаше с парапет преддверието.

– О, Петре, добре ни дошъл, – обади се леля му Гаца.

– Да ти дадем и на тебе четка, та да се включиш в белосването, – закачи го Ценка.

Тя бе няколко години по-малка от него, но щом го видеше поруменяваше и все го закачаше или се шегуваше с него.

– Става, – веднага се отзова Петър.

Но чичо му Калин като го видя, извика:

– Петре, ела при мен. Остави жените да си гледат тяхната. Ела да кажеш харесва ли ти моята работа и да ми помогнеш малко. То човек и на чаша вино не сяда сам, че на работа ли?

– Хубаво е, – каза Петър след като приближи и огледа недовършения парапет. – Още от пръв поглед се вижда, че табиетлия човек го е правил.

– Подай ми сега онези две дъски, – засмя се на похвалата Калин, – а аз ще прикрепям подредените.

Като се хвана на работа при чичо си, Петър изведнъж живна и се вживя в майсторлъка на чичо си. Той забеляза, че дъските на парапета не се ковяха, а се нанизваха една до друга в жлебовете на две надлъжни греди, едната свободна отгоре, а другата закрепена отдолу.

– Чичо, ти май не признаваш пироните?

– Чамът, Петре, не ги понася. Старата ви къща, в която сега живеете е правена без пирони. Където трябвали такива, майсторите са пробивали дупки и забивали в тях клинове. Дървото е добър другар на човека. То излъчва топлина, а желязото е студено. Дървото едва понася желязото, което го сече, дяла, бичи и рендосва. Старите майстори са усещали какво им казва дървото и са го тачели…..

Петър слушаше думите на чичо си, подаваше му дъските и размишляваше за мъдростта и опита на старите майсторите, които са черпели знания от непреходното.

 

Децата

неделя, юли 23rd, 2017

indexДецата се бяха сбрали на куп и с интерес очакваха какво ще им разкаже Живко. Много от тях не бяха ходили много далече от селото си, за това жадуваха да чуят нещо ново и чудновато.

– Бате Живко, нали щеше да ни разкажеш за Меркурий, – обади се русо главата Гацка.

– А, да, ….забравих, …..Меркурий или както гърците са го наричали Хермес, изпълнявал поръчките на боговете. Летял с крилатите си сандали, насам натам, но всъщност бил много хитър. Лошото било, че обичал да покрадва.

– Като наш Даньо, – намеси се Калин.

– Тихо, – изшъткаха му другите деца.

– Той откраднал скиптъра на баща си Зевс, – продължи разказа си Живко.

– Какво е това скиптър? – попита малкият Кольо.

– Тояга като на дядо Нешо, – намеси се Ради.

– Тояга, но специално изработена, – уточни Живко, – украсена със скъпоценни камъни и злато, тя е символ на власт. Та тоя вироглав бог откраднал тризъбеца на Нептун, лъка и златните стрели на Аполон, меча на Марс……

– Бате Живко, той да не е бил бог на циганите? Те също обичат да крадат, – обади се тънкото гласче на Донка.

– Не е на циганите, Донке, – засмя се Живко, – а на търговците, те крадат много повече.

– Е, само те да са, – въздъхна и добави Добри като някой възрастен човек. – Я погледни всички по-нагоре във властта, ами адвокатите, дори и най-дребните чиновници, чакат все някой да им даде пари, за да му свършат работа.

В това време от двора на леля Гена се чу грубият ѝ глас:

– Петрано, усмири отрочето си. Така е ревнало, сякаш го колят, ….. спиране няма, чак ушите ми приглуши.

– Ти деца не си ли гледала ма, – скастри я Петрана, – ако не реват кой ще им обърне внимание. Пък ако искаш тишина иди в гората.

– Пак се почна, – плесна с ръце Кольо.

– Нека да не вървим по акъла на свадливите си майки, – умиротворяващо каза Живко. – Те могат да се карат и чумосват, но да не правим като тях.

Децата наведоха глави. Всеки ден те бяха неволни свидетели не на една свада. Помълчаха натъжени, а после се разотидоха.

Мая Плисецкая

петък, юли 14th, 2017

000004Плисецкая е една от най-известните балерини, името на която е записано със златни букви в историята на руския балет.

Когато Мая била на 12 години я осиновила леля ѝ Суламиф Месерер. Бащата на Плисецкая бил разстрелян, а майка ѝ с малките ѝ братя били изпратени в Казахстан в лагер за жени изменници на родината.

Лелята на Плисецкая била балерина в Балшой театър, за това Мая започнала да посещава часовете по хореография. Момичето постигнало много успехи на това поприще и след като завършила училище Плисецкая била приета в трупата на Балшой театър.

Вродената артистичност, изразителна пластика и феноменалните скокове на Плисецкая я направили прима балерина. Мая е изпълнила главните роли във всички класически постановки.

Преливащата енергия и невероятната ѝ любов към професията помогнали на Плисецкая да дебютира в постановката „Аве Мария“ в деня на 70-я си рожден ден.