Живееха някога двама души на земята. На единият, нека го наречем Михал, всичко му вървеше, а на другия Стоян нищо не му беше наред.
На втория земните блага му липсваха и той започна да притеснява съседа си, но Михал не прекрати усилията му.
У завистникът със всеки нов ден нарастваше желанието да притежава все повече и повече.
– За нас двамата няма място на земята, – каза Стоян, – ти напълно ограничаващ свободата ми.
Той не можеше да преодолее алчността си и прогони съседа си във водата.
А Михал влизаше все по-навътре и по-надълбоко.
– Краят е неизбежен, – каза си той, – дъното постепенно изчезва под нозете ми.
Животът пълен с чудеса, размаха криле зад Михал. Почти изчезвайки под водата, без усилие той се издигна към небето.
Стоян започна да ликува и да празнува победата си.
– Най-после и аз да случа, – радваше се той. – Аз съм на земята, а съседа ми на небето.
В сърцето му настъпи мир и спокойствие, но не за дълго бе щастието му. Ставайки земеделец, Стоян забеляза настъпването на морето към сушата. Лунните приливи дълго време не се заменяха с тихи отливи. Брега се превърна в дъно на морето, което игриво се поклащаше.
Един ден Стоян видя, че водата е дошла до прага на дома му и страшно се изплаши. Започна да моли Бога да му даде криле.
– Хората идват с криле на земята, – отвърна му Той усмихвайки се.
– С криле? – подскочи изумен Стоян. – Ти навярно се шегуваш, Боже!? Къде са те? Освен крака и ръце други средства за придвижване не съм виждал до сега.
– Крилете при раждането на всеки се дават. Тези, които не забравят за душата си, състрадават на ближния си напълно и даряват своята любов на нуждаещите се, летят. А други пълзят по дъното, затъвайки в суетното тресавище. Крила на тези хора не са им нужни и те безвъзвратно си отиват.
Настъпи и критичния момент. Водата погълна „късметлията“. Ако беше запазил макар и малък процент от крилата си, сега щеше да усети голямата им жизнена сила.
