Трима крадци решили да крадат банкомат.

Идеята им била много проста. Връзват банкомата с верига, дърпат го с кола, събарят го на земята, а след това отнасят ограбеното.

Горната част на банкомата бързо се разрушила, но долната, в която се намирали парите, се оказала много здрава.

След няколко неуспешни опита, крадците осъзнали безсмислието на действията си и се скрили.

Крадец влязъл в добре охраняема сграда, без да се пусне алармата. Охраната не го задържала.

Той бил там известно време и безпрепятствено го напуснал.

Ако крадецът бе останал там съвсем малко, щяха да го задържат.

Къде е бил крадецът?

Сега е ваш ред. Внимателно мислете! Защо алармата не се е включила? Защо ако крадецът се бил задържал съвсем малко време, ще го задържат?

Е, хайде, не се отказвайте толкова лесно.

Разбира се, че ще получите отговор на загадката.

Отговор:

тъцедарк е либ в аровтаз.

Японците още от древни времена вярвали, че ги окръжават духове. Според тях те са навсякъде в планината, реката, дърветата, дори и скалите. Не е изненадващо, че дори и днес те са доста суеверни.

В миналото японските крадци и други престъпници използвали свиренето с уста като средство за комуникация. В японския език за нощните крадци има специална дума „ято“.

Първият йероглиф на канджи в дадения случай се чете като „я“ и означава „нощ“, а втория „тоу“ и означава „крадец“.

Затова свиркането с уста започнало да се асоциира с крадци, грабители и всякакви злодеи.

Така се появило вярването, че ако свирнеш с уста през нощта ще привлечеш крадци и даже змии.

Слаба светлина се процеждаше през спуснатите пердета. В стаята бе сумрачно. Дори проникващата светлина не разведряваше обстановката.

Възрастен мъж седеше във фотьойла, а погледа му блуждаеше във въздуха.

Петър Симеонов изпълнен с тъга и мъка, се връщаше в спомените си назад към детските години.

Когато бе малък вечно го учеха:

– Половината от удоволствието и радостта от нещо хубаво изпитваш още докато очакваш то да се случи.

Но сега бе друго време. Скоро бе починала съпругата му.

– Няма значение, – казваше си Петър, – сега за мен всичко е различно. Какво хубаво мога да очаквам вече?

Изведнъж Симеонов трепна и осъзна случващото се със него:

– Крадецът, който ме заплашва, се е устремил към мен. Той иска да открадне един от най-ценните ми дарове, които Господ ми е дал – дара на днешния ден.

Вчерашния ден е вече минал, утрешният не е настъпил още. Сега е само настоящето. Днешния ден е Божий дар за нас.

Петър се усмихна. Той бе открил нещо ново за себе си:

– Аз съм вече на 80 години, нима мога да се преструвам, че не забелязвам времето? Мога ли да си правя големи планове за бъдещето? Но Бог ми е подарил днешния ден и Той е с мен сега. Още един прекрасен ден, в който мога да ходя с Исус, да се радвам на Неговата справедливост, да живея според повеленията Му

Очите на Петър за искряха. Той отново се усмихна.

– Мога да се веселя и да се радвам в днешния ден, който е подарък от Бога.

Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.