В гората израстна млад строен дъб. Той разпери клоните си, обсипани с листа и се радваше на топлите лъчи на слънцето.

Изведнъж задуха силен вятър. Той не прощаваше лесно на този, който застанеше насреща му. Малък и голям в гората превиваха снага пред силата му.

Младият дъб се възмути:

– Ветре, защо не даваш покой на никого в тази гора, особено на дърветата?! Духаш ли духаш! Тревичките само галиш, сякаш ги приготвяш за тържествен бал. А на мен виж колко клони изпочупи.

– Ех, младост, младост …… Глупавичкият ми, – обади се нежно старият дъб. – Това е за твое добро.

– Как така? – изненада се младият дъб, а в същото време си помисли: „Този старец напълно е изкуфял. Вятърът ме съсипва, а той ми твърди, че било в моя полза“.

Старият дъб сякаш прочете мислите на младото дръвче, въздъхна разбиращо и обясни:

– Колкото повече клони чупи вятърът от теб, толкова повече корените ти укрепват и растат надълбоко в земята. Скоро той ще повали и мен, за да има повече слънце и простор за теб.

– Благодаря ти, старче, за мъдростта, – каза младокът вече напълно убеден в правотата на стария дъб.

Младият дъб много съжаляваше, че не може да се отдръпне настрани, за да не бъде повален този стар мъдрец, отстъпващ място на по-младият …..

Слънцето немилостиво напичаше. Добре, че имаше лек ветрец, който разхлаждаше и полюшваше леко клоните и стръкчетата на избуялата от дъждовете растителност.

Моника бе хванала ръката на майка си и подскачаше ентусиазирано край нея. Днес двете бяха излезли на разходка.

– Мамо, – извика Моника, която се бе навела над няколко красиви и дребнички цветчета, – колко са прекрасни, а нямат никакъв аромат.

– „Събуди се, северни ветре и дойди южни. Повей в градината ми, за да потекат ароматите ѝ“, – прошепна майка ѝ.

– Какво е това? – ококори любопитно очи Моника.

– Това е една малка молитва от Библията, – усмихна се майка ѝ. – А ти разбираш ли какво казва тя?

Моника поклати отрицателно глава.

– Корена ѝ се крие в това, че чудните аромати могат да бъдат скрити в растенията, подобно на даровете на Божията благодат, които не се употребяват и са слаборазвити в сърцето на християнина.

– А в тези цветчета има ли скрит аромат? – Моника посочи с ръка цветята, над които преди малко се бе надвесила.

– Има много растения около, които не се усеща аромат. Ето вятърът духа и над репея и над другите цветя, но само едно от тях издава приятно благоухание.

– Защо? – Моника напрегнато погледна майка си.

– Понякога Бог дава на децата си тежки изпитания, за да могат в тях да се развият дарбите на Неговата благодат. Ето факелът гори по-ярко, когато вятърът раздухва пламъкът му.

– А как е при растенията?

– Знаеш ли, че хвойната издава най-приятна миризма, когато я хвърлят в огън? Така и най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на северния вятър на страданията и несгодите.

Моника се замисли над думите на майка си. Всичко това бе ново за нея.

Малко след това тя погледна майка си и попита:

– А кога ние ще издаваме най-чудесния аромат?

– Съкрушените сърца най-често излъчват най-приятното за Бога благоухание.

В залата звучеше „Хава нагила“ – една от известните еврейски песни.

Къде ли не я пускаха?! Тя звучи по сватби, бар-мицва и често се използваше и в киното.

Момчета и момичета бяха се събрали на групички и разговаряха.

– Знаете ли, че Хари Белафонте я изпълнява при всяка своя изява? – каза Андрей веднага щом пуснаха песента.

– Можеш да я чуеш при всеки мач на холандския футболен клуб Аякс от Амстердам, – добави Мариела.

– Корените на тази песен са ми неизвестни, – започна философски да да разсъждава Владо. – Много бих искал да науча нещо за произхода ѝ.

Яков приближи групичката и като се усмихна започна да разказва:

– Тази песен е написана през 1915 г. от Авраам Цви Иделсън, професор по музика в Еврейския университет в Йерусалим.

– Веднага ли е станала толкова популярна? – попита Людмила.

– Не, – отговори Яков, – това е станало две години по-късно, когато са я запели по случай освобождението на Палестина от турците и е подписана декларацията на Балфур.

– Тези събития не сложиха ли основата за създаване на държавата Израел? – попита Андрей.

– Да, – кимна с глава Яков. – Това стана тридесет години по-късно.

– А какво се пее в песента? – попита Людмила.

– Текстът на песента е много прост, – каза Яков. – „Хава нагила ве-нисмаха, хава неранена, уру ахим бе-лев самеах“ означава „Нека се веселим и се веселим, нека запеем, събудете се братя с радостни сърца“.

– Много интересно, – възкликна Мариела.

– Тези думи са били написани, – продължи да обяснява Яков, – когато се е зараждал съвременния иврит. Еврейските професори като Иделсън са взели древните думи от юдейската Библия и им придали нови смислов отенък.

– Тази песен идеално отразява духа на ционизма, – подчерта Андрей.

– Нейните думи са основани на Псалом 118, – допълни Яков, – а нейният дух отразява възраждането на Израел.

След това някои от децата се втурнаха да се хванат на така нареченото израелско хора, а други, които не го бяха научили само слушаха популярната песен и тихо ѝ пригласяха.

Коренът на отчаянието е неверие. Може би се обезкуражавате, защото не можете да спечелите достатъчно пари и не сте сигурни, че Бог ще ви помогне.

Или не обичате работата си и не можете да повярвате, че Бог ще ви даде сила да я обичате.

Или сте разтревожени от здравословни си проблеми и не осъзнавате, че животът ви е в ръцете на Бога.

Отчаянието е като огромен облак, който покрива слънчевата светлина. То засенчва образа на Божия Син, Господ Исус, в сърцата ни.

Обезкуражението е уловка на сатана, който се стреми да разруши Божия мир в нашата душа. Отчаянието заслепява очите ни и ние не виждаме Божията милост за нашите проблеми.

Има само един начин да се разсее обезсърчението ни. Безполезно е да прибягваме до собствената си сила или разум.

Необходимо е да се върнем към упованието си в Бога и да вярваме, че Той ни обича и държи нашето бъдеще в ръце Си.

Библията казва: „Повярвай в Господа … и нека сърцето ти бъде укрепено“.

Димитър и Петър бяха излезли на екскурзия към Своге. Изведнъж се натъкнаха на нещо много интересно.

– Виж, – тихо прошепна Петър, като посочи с ръката си странната двойка животни, вплетени едно в друго.

Невестулка се бореше с пепелянка. Отровната змия се опитваше да захапе невестулката, а малкото зверче се мъчеше да гризне с острите си зъби змията.

Явно се забелязваше, че надмощие имаше змията. Тя бързо клъвна невестулката.

– Жалко за невестулката, – въздъхна Димитър, – борбата свърши.

Петър вдигна рамене:

– Какво да се прави, такъв е животът, – каза той. – Във всяка битка има победител и победен.

Невестулката бързо се шмугна в храстите.

– Видя ли я? – извика Димитър.

– Не, – завъртя глава Петър.

– Видях я как обели с острите си зъби кората на един бъз и схруска малко от нея….

Още не беше свършил, когато невестулката се върна и отново се вкопчи в змията. … И не я остави, докато не я прегриза и умъртви.

– Странно растение е този бъз, – каза Петър, който бе наблюдавал обрата на битката.

– Виждал съм не веднъж, – каза Димитър, – добитъкът да пасе на есен черните зърна на бъза, сякаш ядат нещо много вкусно.

– Веднъж забелязах нещо много интересно, – наведе глава Петър и се върна назад в спомените си. – Наблюдавах какво правят лястовиците преди да отлетят на юг.

– Редят се по жиците, като броеници, – прекъсна го Димитър.

– Да, и това, – съгласи се Петър, – но няколко дни наред лакомо кълвяха зърната на бъза.

– Може да са се зареждали със сили за предстоящото им отлитане на голямо разстояние, – предположи  Димитър. – Видя колко по-силна стана невестулката, въпреки, че змията я бе ухапала.

– Бях чувал, но сега съм сигурен, – добави Петър,  – че това растение се използва цялото – цвета, листата, стъблото, плода и корените му.

Слънцето скоро щеше да се скрие зад хребета и двамата се запътиха по отъпканата пътека към близкото село.