Степан беше весел човек, но неизвестна болест го постави в инвалидна количка.

Въпреки положението си, той обичаше да се шегува. Много рядко можеш да го видиш тъжен.

Хората се чудеха:

– Виж в какво състояние е, а все се усмихва и е радостен.

Един ден го посети приятелят му Иван и го завари лежащ на пода.

Степан беше паднал от инвалидния стол и бе счупил ръцете си.

Здравословното му състояние не позволявало даже да вика, за да потърси помощ.

Иван изненадано го гледаше, защото независимо от силната болка бе радостен и се смееше.

Когато отново бе вдигнат и настанен в инвалидния стол, Степан обясни, на смаяния си приятел:

– От сутринта ме мъчеше лошо предчувствие. И аз си мислех, че това може да е за нашата страна и с народа ни може да се случи някое нещастие.

– Да ни пази Бог от такова нещо, – промълви притеснено Иван.

– А то …. всичко на всичко, – засмя се добродушно Степан, – се случи това малко недоразумение ….

Денят бе дълъг и уморителен за Денка. Слънцето все още прежуряше, но тя бе свършила основната си работа. Полагаше ѝ се малко почивка.

Денка взе стола и седна до прозореца. Изведнъж забеляза, че двама възрастни мъж и жена се опитват да преместят част от старата ограда.

Денка веднага скочи намери мъжа си и му извика:

– Кольо, да вървим, двама възрастни хора се мъчат със старата ограда. Нека да им помогнем.

– Къде са? – попита той.

– В ляво от двора ни, – отговори Денка.

И двамата млади хора хукнаха навън. Четиримата  много трудно се пребориха с откъртената част от оградата, след което я натовариха на количката.

Не беше леко, но помагайки си стари и млади бутаха количката по стръмната улица нагоре, за да я изхвърлят на мястото, където се изхвърляха такива боклуци.

Въпреки че им бе тежко, четиримата се смееха весело и това им помагаше, да се справят по-бързо.

Нали знаете, че „сговорна дружина планина повдига“. Съединяването на усилията на млади и стари, в каква да е работа, винаги е давало и ще дава отлични резултати.

На връщане възрастната жена попита Денка:

– Ще станеш мой приятел?

– Да, – искрено отговори Денка.

Оказа се, че тези възрастни хора не знаеха български, освен няколко думи. Те бяха дошли тук, за да прекарат старините си. Децата им вече пораснали се бяха пръснали по света.

Вие знаете ли как се чувстват непознати на чуждо място?

Бог ни е определил да благославяме „съседите“ и да ги обичаме като себе си. Чрез Божият Дух, можем да обичаме Бога и другите, защото Той първо ни е възлюбил.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.

Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.

На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.

Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:

– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.

В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.

Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.

Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:

– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.

Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.

Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:

– Пастире, обажда се пианистът на църквата.

Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.

Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.

Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.

Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.