Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Един ден учителката забеляза, че един от нейните ученици се е затворил в себе си и седи замислен.

– Нещо притеснява ли те?

– Моите родители, – отговори момчето. – Баща ми работи от сутрин до вечер, за да бъда нахранен и облечен, а също така да плаща и за обучение ми. През нощта той печели допълнителни пари, за да спести за колеж ми. Мама готви цял ден, чисти, пере, отива да пазарува, така че да нямам нужда от нищо.

– Тогава какво те тревожи?

– Страхувам се, че те ще се опитат да избягат.

Учебната година във Финландия е подобна на нашата. Започва през август и завършва в края на май.

През есенното полугодие има три четири дни есенна ваканция и две седмици Рождествена.

През пролетта има една седмица февруарска ваканция и една Великденска.

Учебната седмица е петдневна. Занятията започват в 8 или9 часа сутринта и продължават до обяд.Урокът трае 45 минути, след което се провежда 15-минутна почивка.

Но има и разлики с нашето образование.

Изпитите се заменят средните оценки по предметите. Те са основа за прием в колеж или лицей – втора степен на образование, след която можеш да отидеш на работа или да постъпиш в университет.

Пен Бо, 19 годишният студент от Китай, който наскоро се записал в първи курс на колеж, бил много радостен за това, че започва нов етап в живота си.

Тъй като учебното заведение се намирало в друг град, даже и в друга провинция, младият човек ще трябва да живее в общежитие. До новото си учебно място младежът решил да стигне по необичаен начин, а именно на велосипед.

Смелият Пен прекарал 38 дни в пътуване през 7 провинции, а общият му път е бил 3319 километра. Пътешественикът разказал, че от детството си се увличал от активен вид почивка.

Въпреки че, семейството на студента било против такова пътуване, той настоял на своето и успешно се добрал до местоназначението.

Освен това Пен взел за пътя всичко необходимо, включително някои инструменти и лекарства, той научил предварително как се сменя гума или как да постави спирачки на велосипеда си.