Архив за етикет: книга

Свободата не е да правим каквото си искаме

Мария пътуваше във влака и докато четеше подчертаваше и си правеше бележки в полетата на книгата.

Майка и дете седяха срещу нея и разговаряха:

– Това е книга на библиотеката и по нея не трябва да се драска.

– Но, мамо аз само си отбелязвам неща, които ми харесват.

– Това не е твоя книга, – наблегна майката. – Не можеш да правиш така.

Мария бързо остави химикалката. Тя не искаше малкото дете да пренебрегне думите на майка си и да последва нейния пример.

Детето не разбираше разликата между повреждането на заета книга и правенето на бележки в такава, която притежава.

Истинската свобода не е правото да правим каквото си искаме, а да постъпваме, както трябва.

Ние следваме стъпките на Исус, когато използваме свободата и избираме това, което е необходимо за изграждаме другите, вместо да служим на себе си.

Той знае най-добре

Слънце и невероятно време. Повече отколкото можем да си мислим или мечтаем.

Хората плъзнаха по горите. Други се пребориха с мързела си и вместо да се излежават пред монитора или екрана на телевизора, покориха макар и някои от по-малките върхове.

Борис имаше навика да предвижда всичко напред и всяко отклонение го водеше до отчаяние и съмнение в собствените му способности.

Днес той заедно с баща си Симеон Владовски се изкачваше по стръмната пътека към върха на планината, който двамата бяха покорявали не един път.

– Трудно ми е да се примира с това, че Бог е определил всичките ми дни напред, – задъхвайки се сподели Борис. – Някои от тях могат да бъдат толкова ужасни ….. дори нетърпими.

– Редактирането им би било много по-лошо, – каза Симеон. – Ако ужасните и безсмислените дни са извън Неговия контрол, биха били много по-непоносими и тягостни, но това е най-малкото.

– Какво по- лошо от това може да се случи? – намеси се неочаквано Борис.

– Такива дни биха се оказали извън изкуплението. Той знае как най-добре можем да достигнем до спасението си, дори и при най-мрачните обрати, които настъпват в живота ни понякога.

– Искаш да кажеш, че Бог най-добре може да създава и твори истории? – попита закачливо Борис.

Симеон смръщи вежди, недоволен от иронията, която усети в гласа на сина и продължи назидателно:

– Той знае, не Му е чуждо съхраняването на семена от умиращи дървета, от които по-късно ще израстат стволове с мощни корони.

– Но хората са уязвими. Те скърбят и се питат, защо ми се случи всичко това? – тъжно се усмихна Борис.

– Истината, – въздъхна уморено Симеон, – носи увереност и надежда. Въпреки, че нещата не стават така, както очакваме или бихме искали да бъдат знай, че все още нищо не е приключило …

– Да, всеки ден определен от Бога, записан в Неговата книга е по-надежден и безпогрешен, – най-накрая се съгласи и Борис. – Той ще ме води към единственото най-добро за мен.

Той е достатъчен

Филип се опитваше да прави нещо, но нямаше какво.

Бе нервен. Потропа с пръсти по масата. Кръстоса крака и се удари по коляното.

Взе книга прелисти я, но нямаше желание да чете.

Взря се в стенния часовник. Той цъкаше монотонно, а стрелките му обикаляха в кръг.

Филип се нуждаеше от отговор и то веднага, но времето се движеше по-бавно отколкото му се искаше.

Искаше му се да заплаче, защото това успокоява душата, но не можеше.

Внезапно се завъртяха думи в устата му. Той не можеше повече да ги задържи.

– Господ е делът ми, за това на Него ще се надявам , – извика Филип. – Той е достатъчен. Отговорът ще дойде.

Понякога нещата се бавят, движат се бавно, но стабилно, като капки изпълващи кофа. Докато дойде ден, когато осъзнаеш, че тя вече е препълнена.

Всяко утро Филип изпълняваше своята част и се отказваше от надеждите си, но това бе достатъчно за да го поддържа, докато получи очакваното.

Последната глава

Ана бе ненаситен читател. Началото бе положено, когато малкото момиченце държеше първата си книга в ръце.

Любовта ѝ към страхотните истории растеше със всеки изминал ден.

Пораствайки нейните интереси се задълбочаваха и разширяваха.

Ана премина от детските истории към разказите, докато стигна до произведения наситени с напрежение, драма, тайнственост и загадъчност.

Веднъж тя разговаряше с майка си за нов фантастичен роман, който току що ѝ бяха подарили.

– Аз вече знам какво става накрая, – възкликна Ана.

– Как така? Ти още не си започнала да четеш тази книга, – изненада се майка ѝ.

– Много просто, – засмя се момичето, – прочетох последната глава.

– И сега няма да прочетеш този роман?

– Напротив, – възмути се Ана, – исках само да науча как завършва историята. Сега вече мога да се потопя в моментите на напрежение и голямо изпитание, през които преминават героите.

Майката бе шокирана от нарушаването на негласните правила за четене на книги, но в крайна сметка тя успя да оцени и уважи логиката на дъщеря си.

– Ако знаем крайната наша дестинация, – каза си тя, – ние смело ще пътуваме с Христос в настоящето. В Неговото възкресение и възнесение ние виждаме, че победата над греха и смъртта ни осигурява по-добро бъдеще.

Майката се усмихна на себе си и се вгледа внимателно в дъщеря си.

– Четем последната глава на Словото с надежда и насърчение, – продължи хода на мислите си тя. – Те са ни необходими, за да се ориентираме в изпитанията и изкушенията, в ежедневните радости и борби на този живот.

Защо Го четеш всеки ден

Съучениците на Тома постоянно му се присмиваха. Особено видеха ли го да разтваря малкото Евангелче и да чете, подигравките им не стихваха.

– От това можеш само да оглупееш.

– Ако обичаш да четеш толкова, вземи някой дебел учебник, поне ще научиш нещо свястно.

– Защо четеш Евангелието всеки ден, нима си забравил какво се случва по-нататък?

Тома ги поглеждаше, усмихваше им се и кротко им отговаряше:

– Колкото и пъти да препрочитам тази Книга – и той я издигаше малко пред себе си – всеки път откривам нещо ново, което не съм забелязал преди.

– Ти как четеш, през ред ли, та не забелязваш някои неща?

– Евангелието е като неизчерпаем кладенец с жива вода, – гласът на Тома звучеше ведро. – Освен това една и съща история или изрази в Нея ми разкриват напълно различни хоризонти.

– Ако толкова пъти бях чел това книжле, досега да съм го научил наизуст и да съм го захвърлил нейде.

– Човек трябва не само да чете Евангелието, а и да го изпълнява, – наблегна Тома.

Мнозина махах с ръка и го отминаваха, но имаше деца, които се заинтересуваха от Книгата и пожелаха да я четат.