Всяка сутрин преди зазоряване той тръгваше на разходка. Час по-късно се връщаше попил шума на града и звуците на градините, които после добиваха плът в поезията му.

Но тази сутрин не беше ходил много надалече, защото когато си дойде зората току що се бе сипнала и нощта все още витаеше във въздуха. Тишината го съпровождаше неохотно.

– Какво се е случило, – попита го разтревожена  жена му.

– Улиците са пълни с хора, – въздъхна той, – бездомни, отчаяни и гладни.

– Погледни! – извика възторжено жена му. – Виж как слънцето сияе, – продължи възторжено тя, искайки да разсее тъгата впримчила се в утрото.

Сноп лъчи огря предната част на къщата. Те плиснаха вратата на балкона и потопиха коридора в светлина.

Слънцето се издигна над големите корони на дърветата. Прозя се и се протегна. Провря многобройните си лъчи между листата и клоните, и събуди всичко живо там.

– Знам, че каквото и да се случи, Бог няма да ни остави, – добави жената и плътно се прилепи до мъжа си, вперила поглед напред с тревога…..

Като начало нека да уточня какво точно имам в предвид. Всички преминаваме през това.
Вие заспивате и започвате да „летите“, не можете вече да контролирате мислите си, а те започват да генерират сън и изведнъж опаааа …… Неочаквано рязко „падате“ и се събуждате.
Дори не знам как да назова това явление….
За него съществува сложно непреводимо словосъчетание „hupnicjerk“, но ние все едно стигаме до въпроса: „Защо става именно така?“
Отговор естествено няма, но съществуват теории, които се мъчат да обеснят това явление.
Според една от тях, организмът е изработил такава реакция, защото имало е време, когато сме спали по клоните, по скалите или на други „удобни“ височини.
Това се случва, когато човек започва да заспива, с други думи тялото напълно се отпуска, т.е. това е пряк механизъм, който ни спасява при падане от високи места по време на сън.
Но човек не е спал толкова често на такива места, за да си изгради такъв рефлекс.
Други учени предполагат, че това забавя всички процеси в организма, но за това няма никакви доказателства.
Въпроса остава открит. Вие също можете да предложите някоя хипотеза. Ако я докажете, ще сте първия, който ще знае, защо се получава така.

Делото на Кирил и Методий е велик принос в оформянето на християнски корени.
Културното наследство, завещано от солунските братя на славянските народи, е плод на тяхната вяра, която те посяват у своите последователи. По-късно от нея израстват нови клони, раждащи изобилни плодове. Те обогатяват онова мисловно и художествено достояние, за което целият свят им е признателен . От тяхното свидетелство могат да се поучат днес всички. Европа трябва да се завърне към своите християнски корени.
Историческият опит показва, че възвестяването на християнската вяра не унищожава, а напротив проявява истинските човешки ценности, огрени от светлината на Христовото благовестие. Тя допринася за преодоляването на противоречията. Ориентира към разбиране на отношенията между хора, които не само търсят своите права, а и истината. Вярата е вечен порив, неутолима жажда. Разбирателството и съпричастността са основни измерения на човечността, стремеж да разбереш, да разшириш своя хоризонт.
Силата, която сближава вярата и културата е свързана с истината за Бога и действителността като цяло. Колкото повече една култура свидетелства за истината, толкова повече тя ще бъде в състояние да се оприличи на нея.

Майка с петгодишния си син се връща от църква. В клоните на едно дърво запя малка птичка. Майката желаейки да  обърне вниманието на сина си и да му покаже певеца в клоните, казва:
– Мишо, погледни на дървото! Виж какво има там!
Синът без да погледне, отегчено казва:
Знам, мамо, там е Закхей!

Професор по право по време на лекции предложил на студентите да разгледат жалбата на една стара жена срещу съседа й.
В жалбата се казвало, че близо до оградата, разделящи двата двора, у съседа растяла ябълка. Някои от клоните на дървото били надвесени над двора на старата жена. Тя се оплаква, че когато ябълките узрявали, падали върху лалетата й, който били близо до оградата.
Между студентите започнала дискусия. Едни смятали, че ябълките принадлежат на съседа и той е виновен за смачканите лалета на жената. В случая съседът трябвало да обезщети вредите и да направи така, че ябълки да не падат от нейната страна. Други твърдели, че тези клони са надвесени над нейния участък, така че тя може да ги обере и те да не падат върху лалетата й. В този случай съседът не е задължен на жената и тя трябва сама да реши проблема си.
Спорът се проточил дълго, но така и не достигнали до някакво решение. Накрая се обърнали с въпрос към преподавателя:
– Как трябва правилно да се постъпи?
Професорът погледнал внимателно аудиторията и казал:
– Вашата обща грешка е, че приемате жалбата на възрастната жена като нещо неизменно. А вашата работа е да подлагате всичко на съмнение. Нима вие не знаете, че ябълките узряват през есента, а лалетата през пролетта?