Пак заваля. Мирон срещна само Нако и двамата се упътиха към близкото кафене. Отърсиха мокрите си якета и седнаха на една маса близо до вратата.

– Виж, – беше се разпалил въпреки дъжда Нако, – в наше време имаме непрекъснат достъп до каква да е информация и то по 24 часа, седем дни в седмицата. Можеш да намериш това, което ти трябва в You Tube …..

– Въпреки че тези знания са полезни, – прекъсна го Мирон, – човек може да поеме твърде много ненужна информация. А нима за това сме били създадени?

– Какво лошо има в това, че получаваме информация? – изропта Нако. – Ненужна информация … за какво сме били създадени? … Дрън дрън….

– Бог ни се създал да живеем в общност, – кротко каза Мирон.

– Е, и? – наежи се предизвикателно Нако.

– Това означава, че имаме нужда от добри приятели, – обясни Мирон.

– Че защо са ми? На мен и сам ми е добре! – гордо заяви Нако.

– Ако погледнеш само приемането на информация, мога смело да каже, че това не води до никаква промяна. Ние се нуждаем от мъдрост, а такава расте в общността.

– Ако получаваш информация, това не е ли мъдрост? – попита изненадано Нако.

– Всеки може да получи инструкции как да направи това или онова, но мъдростта е нещо повече, – усмихна се Мирон.

– Повече?

– Първото нещо, за което Бог казва, че „не е добро“ е това – човек да е сам. Ние сме създадени да се нуждаем от другите. Исус разкри това за нас в Своя живот и служение на земята. Той избра несъвършени хора като нас, с които да прекара живота си. Те ядяха, молеха и служеха заедно. Защо го е направил? – Мирон предизвикателно попита Нако.

– Исус съвсем не е имал нужда от тях, – почеса се по главата Нако – и все пак …..

– Може би е искал да ни покаже, че да обичаме несъвършените хора е завидна цел или че е хубаво да имаш добри приятели.

– Приятели, – започна да мърмори Нако, – Юда го предаде, Петър се изсилваше и то не малко, а после се отрече от Него.

– Да, но Исус ги обичаше въпреки това. Можем да се поучим от такава любов.

– Колко съм ги търсил, – въздъхна дълбоко Нако, – но този, който харесвах все имаше нещо, което ме караше да го зарежа.

– Често можем да бъдем толкова вманиачени да намерим съвършения приятел, че пропускаме тези, които са пред нас. А когато сме открили поне един, трябва да го обичаме с недостатъците му така, както Исус ни обича.

– Лесно е да се каже, – сбърчи нос Нако.

– Другото предимство на общността е, че Исус не само я е основал, но е обещал да бъде сърцето ѝ.

– От къде знаеш това? – недоверчиво попита Нако.

– Сам Исус казва, че където са събрани двама или трима в Неговото име, Той е сред тях.

Това бе казано много точно и Нако нямаше какво да възрази.

– Ако се опитваш да подредиш своя живот без хората около себе си, ще се разочароваш от начина, по които се развиват нещата за теб. Ние се нуждаем от другите, за да изпълним целта си, за да открием кои сме. Трябват ни, защото те ни подкрепят, укрепват, молят се за нас, предизвикват ни и ни помагат, когато паднем и се провалим.

– Нещата могат да се объркат, – наруши дългото си мълчание Нако.

– Да, това е напълно възможно, но когато изберем да обичаме като Исус, ще осъзнаем, че се движим в правилна посока.

Враговете ми не замислят зло против мен. Те сега са заети със собствените си дела, но аз се притеснявам, че пак ще се обърнат към мен и няма да ме оставят намира.

Тези, които не ме обичат седят в кафенето. Пийват си и си хапват. Наслаждават се в любовта си и работата ги радва, но все пак това ме тревожи, защото замислите им могат да ме притеснят.

Мой роднина, който е шофьор може да ме блъсне, защото не спазва правилата и кара много бързо. Но днес е болен и няма да седне зад волана. Въпреки всичко аз се тревожа. След като оздравее, той пак може да ме удари с колата си.

Съседът ми отгоре, който често ме наводняваше, днес направи ремонт на водопровода си, но аз все пак се притеснявам. Ами ако се спука, през тази зима, пак някоя тръба, а той често отсъства от дома си?

Напълно разбирам, че когато се тревожа, това не отразява това, което е около мен, а това, което е вътре в мен. И все пак аз съм разтревожена, не мога да преодолея това си състояние.

Толкова съм притеснена, че не забелязвам истинските опасности, независимо дали са големи или малки, затова попадам непрекъснато в неприятности.

Господи, Ти Си превърнал водата във вино. Направил Си невъзможни неща, които са далече от човешките разбирания. Преобърни тогава тревогите ми в съчувствие към тези, с които имам главоболия.

Трансформирай нервността ми в радост, а безпокойството ми в молитва към Теб.

Наталия и Здравка седяха заедно в близкото кафене и разговаряха пред сервираните им чаши с ароматно кафе.

– Имаш ли други богове в живота си? – Наталия попита приятелката си.

Здравка я изгледа сякаш бе с три глави. Тя изглеждаше шокирана, изненадана и малко обидена.

– Нима не вярваш, че е възможно да имаме други „богове“ в живота си? – още по-настойчиво попита Наталия.

– Какви богове? – подскочи от стола си Здравка.

– Всеки или всичко, което заема мястото на Бога в живота ни, е идол, – поясни Наталия. – Ако отдавам сърцето си на нещо или някого повече, отколкото на Бог, имам идол в живота си.

– Никога до сега не съм разсъждавала по този въпрос така, – призна си Здравка.

– Идолите могат да бъдат материална вещ, навик, работа, кариера или човек, – продължи обясненията си Наталия. – Всичко, към което се обръщам, преди да отида при Бог, когато имам нужда от утеха, любов, сигурност, почивка, радост или защита, е идол в живота ми.

– Чудесно определение, – възкликна възторжено Здравка. – С него съм готова да разкрия всички идоли в живота си. Това отвори очите ми. Наистина е така.

Наталия се усмихна и добави:

– Бог е по-голям от всеки лъжлив идол, по-добър от всеки друг бог, повече от всичко друго, което някога може да бъде в живота ни. Няма бог като нашия Бог. Той снабдява всяка наша нужда и ни обича по начин, който не можем дори да разберем …..

– И Той ни призовава да Го обичаме преди всичко и да се покланяме единствено на Него, – прекъсна я бързо Здравка.

– За да направим това, трябва да се осмелим да разрушим идолите си, – подчерта Наталия.

Беше горещ ден и четирима приятели се бяха приютили в близкото кафене. Пред чашите си с пенливо питие те разсъждаваха  за съвремието, нравите и злободневните въпроси на ежедневието.

Изведнъж разговорът се завърза около странната привързаност към животните.

– Забелязали ли сте, че бедните хора, нямат достатъчно пари за хляб, но винаги имат куче? – попита Стоян, едър мъж със здрава и силна снага.

– Обикновено тези кучета могат да вършат страни неща, – подчерта Продан. – Те танцуват на два крака, донасят хвърлен предмет, лягат на земята и се преструват на умрели при заповед от стопанина си.

– Така ги дресират, – намръщи се Зарко. – Нима само за забавление им служат?

– Мисля си, – почеса се по главата Михо, – че всеки човек иска да заповядва на някого. А на бедните всички нареждат. И за това си имат куче, за да командват и властват на него.

– Така е, – съгласи се Продан, – образно казано всеки си има куче. Заместникът на министъра е куче на самият министър. Доносникът е куче на този, който го е изпратил да прави това. Тино е куче на просяка на нашата улица, а Лори  е куче на госпожа Панделеева. Слугата е куче на господаря си. Бедните и отритнатите са кучете на този, който ги наема на работа.

– Тази привързаност към кучетата наблюдавам и при жените, – отбеляза Михо.

– Виждал съм не малко дами, заобиколени от кучета, – усмихна се Зарко, – като не броим котките, папагалите, рибките и хамстерите.

– Тези жени никого не обичат и те не са предпочитани от нито един човек, – подчерта дебело Стоян. – Те прехвърлят чувствата си към кучетата, защото не знаят какво да правят с обичта си.

– Нима да обичаш животните е да пренесеш любовта си към тях? – попита озадачен Михо. – Странен възглед.

Но Продан подхвана друга тема и компанията продължи по-нататък в разсъжденията си.

Лежаха си там два пътя. На кръстопътя стоеше пътен указател, който с големите си дървени ръце сочеше към всеки от тях. Единият бе широк и просторен, гладък и вдъхващ доверие, а другият бе тесен, каменист и трудно проходим.

Един ден широкият път каза на тесният:

– Ти си съвсем запустял. Върху теб има само остри камъни и дупки. Целият си обрасъл в трънаци. Тези, които биха тръгнали по теб биха се уморили и навярно ще умрат от глад.

Тесният път мълчеше, той нищо не отговори на присмехулника.

– Виж, аз съм красив и гладък, – продължи самодоволно широкият път. – Край мен има кафенета ресторанти и къщи със всякакви удобства. Просто живей и се весели!

– Съдейки по думите ти, – изненадано промълви тесният път, – край теб се живее много добре!?

– Повече от добре, – възторжено откликна широкия път, – но …

– Защо замълча? Нещо не е наред ли? – попита разтревожено тесния път.

– Да, – дълбоко въздъхна широкия път. – В края ми се намира пропаст бездънна, мрачна и черна. Просто не мога да ти я опиша.

– Навярно много хора не подозират това? – съчувствено попита тесният път.

– Тези, които знаят, само свиват рамене и махат безразлично с ръка, – с мъка отвърна широкият път.

– Вижда се, че не знаят цялата истина, – тъжно каза тесният път.

– Нагледал съм се на тази пропаст и се страхувам да попадна в нея, – тъжно констатира широкият път. – Мисля си, че тази злокобна и гибелна тъмнина не ще пусне никой навеки.

Двата пътя замълчаха.

– А как е при теб? – попита след време широкият път.

– Трудно, – въздъхна на свой ред тесният път. – Този, който тръгне по мен съвсем няма да му е леко. Но в края ми се издига планина и тези, които се изкачат на нея ще бъдат радостни и щастливи. Толкова ми се иска и аз да бъда там. Вярвам, че това ще бъде вечно.

А на кръстопътя бе застанал един човек. Той чу разговора на двата пътя. Предстоеше му да избере, кой от двата пътя да хване.

Какъв ли ще бъде изборът му? Дано да е тесният!