Надя бе на шестдесет и четири години.

Рано се ожени. Започна работа като счетоводител и така до пенсия.

Един ден тя се разстрои и се разплака.

Някой ѝ бе казал:

– Твоя живот е безплоден. Нямаш самореализация. Никакви амбиции. Дори не си се развила духовно. Животът ти е преминал скучно и мъгляво.

– А какво трябваше да направя? – бе попитала тя.

– Да беше нарисувала поне една картина или да се издигнеш в работата си. Дори едно обикновено пътешествие не си направила, …. – укориха я двойно и тройно.

Надя имаше син. Той беше инвалид, но тя много му помагаше и детето оздравя.

По-късно с мъжа си осиновиха момче от детския дом. После се появи братчето му. И него взеха.

– Не трябва да разделяш роднини, особено братя, – бе казал мъжът ѝ.

А той бе обикновен работник.

Така премина „безплодният“ живот на Надя.

Отгледа трима сина.

Дойдоха и внуците.

Картините, кариерата са добри постижения, но няма по-важно от децата. А и да отгледаш не един, а двама сирака …

– Всеки се реализира, както може, – каза ѝ комшийката Стефана след като я видя разплакана и разбра болката ѝ.

Катя се усмихна, отвори албума и показа на Стефана снимки на децата и внуците.

И тя отново се почувства щастлива.

За Петър този период бе лош относно финансите. Бяха тежки времена.

Той бе художник, но галерията, в която излагаше картините си бе закрита.

Премести се в друга страна, но го налетяха неприятности.

Петър срещна свой приятел писател, който постоянно се наливаше.

Той извади последните си двадесет долара, устрои богата трапеза според възможностите си и казал на писателя:

– Парите временно са малко.

Забележете, той не каза:

„Нямам пари, а че те са временно малко“.

Скоро Петър разбогатя. Върна се и се преумножи състоянието му.

– Може би в това е секретът, – усмихваше се Петър, когато го питаха, защо е толкова спокоен, когато няма достатъчно средства, – парите временно са малко, но все пак ги има. След това отново нещата ще се възстановят и дори ще се подобрят.

Здравето може да се влоши, но след това човек може да укрепне.

Отношенията с някой могат да се развалят, но после да се подобрят.

Писателят бил беден, но той не посмя да нагости изпадналия в нужда художник с това, което имаше в джоба и за това си остава такъв.

Художникът макар и временно изпаднал в немилост, бе щедър с това, което притежаваше и възстанови положението си.

Емил Петров отвори дом за момчета, за да помогне на най-уязвимите от тях. В него се приемаха сираци, бездомни, момчета, които са извършили криминални престъпления и деца с увреждания.

Едно от момчетата Христо имаше полиомиелит и слагаше тежки скоби на краката си.

Един ден Емил видя как едно от по-големите момчета носеше Христо по стълбите.

Трогнат от добротата на този младеж, Петров го попита:

– Дамяне, не е ли много тежък?

Телосложението на младежа съвсем не отговаряше на годините му. Той бе слаб и хилав, а носеше пълно, закръглено момче.

– Не , изобщо не е тежък, – усмихна се Дамян, – той е мой брат.

Това е една красива картина. Да виждаш как някой не само носи, но и поддържа другия.

Именно така изглежда любовта.

Да обичам, означава да се отворя за нечие страдание. Неговата тъга става моя.

Бог ни призовава да обичаме по начин, който понякога ни струва доста скъпо, но Той не ни кара да направим нещо, което не е направил преди това.

Исус свърза Своето сърце с нашето. Направи нашето страдание свое страдание, нашата болка своя болка. И иска от нас да направим същото за другите.

Това е част от начина, „да живеете живот, достоен за призванието, което сте получили“.

Станчо се чувстваше сякаш бе попаднал в седмия кръг на ада. Е, не точно, но …

Заради обилният сняг, децата бяха в къщи цяла седмица. Пътищата бяха заледени и поради това се отмениха много дейности.

– Тука сме като в капан, – въздишаше тежко Станчо. – Така става, когато сме всички в къщи заедно. Писък, вой …. децата се възползваха от възможността да се бият помежду си почти без прекъсване.

Мария, по-малката му дъщеря, се ядоса за нещо и хвърли четката си за коса към екрана на телевизора.

Той изтрещя и загуби картина и глас.

– Е, какво пък няма да гледаме телевизия, – усмихна се Станчо. – И какво може да се прави в такова време?

Станчо взе Библията и започна да чете.

Когато стигна до историята за Ной и ковчега, си каза:

– Ной беше затворен със семейството си още по-дълго. И той беше в капан с диви животни. Имам чувството, че и аз съм така в момента.

Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.