Posts Tagged ‘капки’

Отровената вода

събота, октомври 9th, 2021

Слънцето яростно препичаше. На Иван устните му се бяха напукали.

Тялото му крещеше:

– Вода!

Последните капки от манерката, той бе изпил преди два часа.

Изведнъж Иван се оживи. Вглеждайки се в далечината съзря скупчени на едно къщи.

Събра последните си сили. Ускори крачка.

И си каза:

– Щом има къщи, там има вода.

Точно в средата на селото имаше кладенец с бистра вода.

Иван бе толкова умалял, че не усещаше краката и ръцете си. Той видя наблизо едно момиче и го помоли:

– Моля те начерпи ми малко вода от този кладенец. Жаден съм, но не мога да се помръдна. Жегата отне последната в мен сила.

Момичето го погледна уплашено.

– Не бива да пиете от тази вода, – каза плахо то.

– Защо? – изненада се Иван. – Водата е толкова бистра ….

– Защото наблизо се намира къщата на нашия управник.

– И какво? Той не ви дава да пиете вода от този кладенец?

– Не, – възкликна момичето.

Иван бе изумен. Тогава момичето му разказа следната история:

– Старият ни управник умря и ни изпратиха нов. Той пи от този кладенец. Тогава всички забелязахме, че добрият човек, който бе дошъл за наш управник, изведнъж стана алчен и зъл. Той не желаеше да приема съвет от никой. Решихме, че се е отровил от водата. За това не трябва да пиете вода от този кладенец.

В Него се обогатихме с всичко

събота, юни 12th, 2021

Бе пролет. Внезапно връхлетя буря. Цялото небе почерня. От време на време то бе разкъсвано от ярки светкавици съпроводени с разтърсващи гръмотевици.

Вятърът бушуваше. Поваляше и събаряше всичко, което му излезеше насреща. Дъждът не закъсня. Със силата си той не отстъпваше на вятъра.

Наоколо цареше ужасно опустошение. Мощният дъб разперил клони бе повален на земята. Предмети полузарити в пръстта бяха загубили своя облик.

Изведнъж всичко утихна. Барабанният вой на дъждовните капки спря. Вятърът подгони облаците нанякъде.

Изгря слънце. По полята заискряха цветята с пъстрите си цветове. Полегналата от дъжда трева избуя и се надигна.

Нямаше и блед спомен, че тук бе бушувала буря.

А какво да кажем за нас хората, които се сблъскваме с подобни стихии в живота си?!

Срещали ли сте някога хора, които са преживели голямо нещастие или са преминали през премеждие подобно на ураган?

Малко по малко болката им от преживяното отшумява, но вярата им пораства и те имат мир в себе си.

Бог не ни е дал лек път към Обещаната земя, но Той ще бъде до нас и ние ще бъдем в безопасност.

След дъжд

четвъртък, май 20th, 2021

Дъждът беше спрял и само капките от дърветата се стичаха надолу. Земята беше наквасена преизобилно.

Набъбнала и натежала тревата се беше огънало под тежестта на водата и сега се носеше на уморени вълни, подпомагана от вятъра.

Канавките край пътя бяха пълни и на места водата дори преливаше.

– Какви тежки времена настанаха, – изпъшка Тодор. – Заради болести, ограничения, скапаха цялата икономика.

– Хората останаха без работа, цените тихомълком нараснаха ….., – присъедини се Хито към оплакванията на приятеля си.

– Погледни разсада, – закахъри се Тодор. – Ако още вали, всичкия ни труд ще изгние.

Двамата седяха на пейката и разменяха тъжните си мисли, които не им даваха покой.

– Това става, защото света мрази Божието Слово и посланиците му, – заяви Тодор.

– Че за какво им е Господ, докато са налице повече успехи и всичко върви на добре? – скептично скръцна със зъби Хито.

– Много хора се заблуждават, като съдят за човека по благополучието му, – добави Тодор.

– Всичко добре ли е, безбожниците стават глупави, а това накрая ги погубва, – отбеляза Хито.

– На такива Бог не им е нужен и затова продължават развратния си, алчен и грабителски живот, – настръхна Тодор.

– И това до кога? – на лицето на Хито се изписа подигравателна усмивка.

– Докато се изправят пред Божия съд, – натърти Тодор.

– Именно за това в лошите времена трябва да си напомняме за Божията доброта и милост, – подчерта дебело Хито.

– И да не забравяме, че когато нещата се развиват добре, трябва да имаме по-голямо страхопочитание спрямо Бог, – размаха ръце въодушевено Тодор, – Не страх, че ще бъдем наказана, а че ще нараним този, Който не пожали и Сина Си за нас.

Слънцето се показа, но тъжните мисли се въртяха като мухи на припек.

Да направиш избор

сряда, март 13th, 2019

imagesОтново валеше и то изобилно. Едрите капки дъжд принудиха Жоро да се отбие у приятеля си Стефан. Когато позвъни на вратата на апартамента му от вътре се чуваха разгорещени и ожесточени думи:

– С теб никога не мога да се разбера, – крещеше женски писклив глас.

Чу се силен трясък на предмет падащ на пода. Жоро реши да си тръгне, но точно в този момент вратата се открехна и Стефан смутено го поздрави:

– Здравей! – каза гузно домакинът. – С жена ми не можахме да се научим да общуваме, като хората. Заповядай!

– А, не! – насочи се Жоро към стълбите надолу. – Извинявай, ще се обадя по-късно  …

– Никакво по-късно, – дръпна го за ръката Стефан. – Влизай, инак ще ме обидиш.

Жоро повдигна рамене и последва Стефан в апартамента.

От вътре жена му още фучеше като бясна:

– Не може да дисциплинира децата, както трябва, друг му виновен…..

– Ще ѝ мине, – Стефан погледна в посоката, от която идеше гласа. – Сядай, настанявай се удобно.

Жоро неохотно се подчини на поканата му.

– Имам толкова много работа, не ми остава достатъчно време за да поговоря с децата, но ти знаеш колко много обичам това, което правя, не мога да се откажа от него, – започна да се оправдава Стефан. – Не мога да намеря думи, за да обясня на Деси това.

– Стефане, твоето „не мога“ е равносилно на „не искам“, – засмя се Жоро, – защото ти имаш власт и способност да преодолееш тези неща.

– Лесно ти е на теб да го кажеш, – обидено реагира Стефан, – нали нямаш жена и деца в къщи.

– Всеки добър психиатър знае, – каза сериозно Жоро, – че „не мога“ и „опитах“ е просто извинение, на което нещо му куца. Как се чувстваш след всичките си „невъзможни“?

– Не много добре, – призна си Стефан.

– Това е все едно да ти се даде някакъв шанс, а ти да се ослушваш, – добави Жоро. – Днес можеш да направиш избор, да не се оправдаваш и измъкваш, а да бъдеш „човек“.

Жоро се настърви и провокира приятеля си:

– Знаеш ли как се възприема оправданието?

– Как? – Стефан вяло прие предизвикателството.

– Оправданието е чучело на разума изпълнено с лъжи, – заключи Жоро.

Деси влезе в стаята, погледна примирено и двамата и отиде да приготви необходимото, за да почерпи госта.

Паузите в мелодията на живота ни

понеделник, март 19th, 2018

imagesОтново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.