Един ден Андрей попита Юри:

– От къде идва този интерес към опашката на алигатор?

– Ти не знаеш, колко е вкусно! Все едно ядеш пилешко, – възкликна Юри.

Един ден Андрей реши да опита този специалитет в един ресторант. Не му приличаше на пилешко, но беше много вкусно. Пържено месото му приличаше повече на скариди.

Замисляли ли сме се колко често в християнския си живот подхождаме по същия начин към нещата? Неохота пред неизвестното, опит и радост от резултата.

Псалмистът често пише за добротата, щедростта и любовта на Бога и ни насърчава да направим крачка от това да знаем за Бога, към това да го изпитаме и да се убедим лично колко е благ.

Както става при опитването на ново ястие, така „вкусваме“ от Божията благодат, любов и милост на нашия Господ, Който храни душите ни.

Всичко това превишава човешките ни разбирания. Бог е благ. Бог е любов.

Сърцата ни истински копнеят за истина, любов, надежда и радост, но само в Бога откриваме всичко, от което се нуждаем.

Беше тих и топъл следобед. Лятото беше в разгара си. Гошо и Румен седяха на сянка и разговаряха.

– Искаш ли да отидем за риба? – попита Гошо. – Сега край реката е прохладно.

– Аз не мога да ловя риба, – вдигна смутено рамене Румен.

– Хайде, ще те науча, – предложи Гошо.

– Добре, мога да опитам, – нерешително отговори Румен.

Гошо помогна на приятеля си да си набави всичко необходимо и му обясни какво трябва да прави.

Той специално наблегна:

– Трябва да си спокоен и търпелив, особено в момента, когато рибата захапе кукичката и започне да се дърпа.

Отидоха на мястото, което Гошо много обичаше. Там бе прекарал много часове, но се бе връщал в къщи с пълен сак с риба.

След много усилия Румен хвана „нещо голямо“. Той започна да дърпа въдицата толкова силно, че скъса въжето.

– Разбираш ли сега, защо казват, че риболовът и благовестието са еднакви“ – Попита Гошо.

Румен повдигна рамене.

– Всеки ден, понякога съвсем неочаквано ни се предоставя възможност да споделим Благата вест, – започна да размишлява на глас Гошо. – Това начинание ще бъде успешно ако има знание, търпение и най-важното желание.

– Да, но не всички хора откликват на този призив, – уточни Румен.

– Но има хора, които чрез него стигат до Бога.

А останалите?

– За тях изпраща други хора.

– Не всеки от нас има знания, търпение и смелост, – възрази Румен.

– Но можем да даваме всичко от себе си за благовестието, – възкликна Гошо. – Така Бог изпълнява Своето съвършено дело.

– Май трябва да съм много благодарен на тези, които не са се отказали да се молят за мен, – Румен наведе глава, – докато бъда  „уловен“ за Божиите спасителни истини.

Гошо наведе глава и събра дланите пред себе си:

– Господи, показвай ни как смело и търпеливо да споделяме своята история на повярването и как да не угасва вярата в нас, че ти ще доведеш докрай делото си.

– Ще последвам призива на Исус и ще стана „ловец на човеци“, – засмя се радостно Румен……

Дърветата пред нашата къща не са красиви, но са здрави и силни. В клоните им намират убежище птиците. Ние и съседите, често се спираме под техните сенки. Шишарките им използваме за подпалки, когато палим огън.

Лятото беше горещо и имаше суша, но тези дървета не бяха засегнати. Те имаха дълбоки корени, които се напояваха от близката река.

Така става и с нас, когато сме вкоренени в истините на Божието Слово. Щом сме близо до Изворът на живата вода, Словото ни прави духовно силни.

Ако пренебрегнем това, което ни приближава към Бога, губим мира и радостта в живота си. За това трябва здраво да бъдем вкоренена в Божието Слово и напоявана от живата вода, която Христос ни дава за вечен живот.

Мечтата за бързо забогатяване по законен начин обединява хората от различни страни и континенти още от древни времена. Много народи разказват за това в своите приказки. На едни щастие носи вълшебната щука, на други – лампата на духовете, но същността е една и съща. Героят веднага решава своите проблеми и живее щастливо.

Лотарията е начин, да накараш една приказка да се сбъдне. Стотици милиони хора в света имат успех, но тези, които печелят големи суми са единици.

Какво става след това със щастливците, остава извън интереса на широката публика. Повечето смятат, че до края на дните си прекарват в луксозни курорти.

Има един стар анекдот. Попитали един човек:

– Какво ще направите, ако спечелите един милион?

– Ще си платя дълговете, разбира се, – отговорил човекът.

– А останалите?

– А останалите ще почакат.

През 2008 г. учени публикували изследване, което говори, че този анекдот не е далеч от истината. Според изследователите, анализирайки информацията за победителите в лотариите в размер от 50 до 150 хиляди, стигнали до извода, че за печелившите се увеличава риска от личен банкрут в рамките от три до пет години.

Какво става със спечелилите големите награди от лотариите, след като са останали насаме със своето щастие?

Ето ви един от многото примери. Става дума за Били Боб Харел спечелил от лотария 31 милиона долара.

През 1997 г. американецът Били Боб Харел спечелил от лотарията в Тексас 31 милиона долара. Мъжът бил искрено вярващ, за това е заявил пред журналистите, че Господ му е изпратил тази победа.

Десет процента от печалбата Харел изразходвал за благотворителни цели. Мъжът купил за себе си ранчо, за членовете на семейството си – нови коли. Помагал практически на всеки, който го помолел.

Били не успял да изхарчи всички пари. За половин година той похарчил само 12 милиона долара.

Щастливеца започнал да има сериозни семейни конфликти, които завършили с развод. Характерът му се променил към лошо, започнал да има психически проблеми.

Две години след като бил спечелил голямата сума, го намерили прострелян в главата. Това било самоубийство.

В предсмъртната си бележка, която била намерена близо до тялото на Били, той написал, че тази награда е дошла при него от дявола и че той слага край на живота си, за да не може врага на човешкия род да получи душата му.

Но уви, дяволът именно так я е получил, чрез неговото самоубийство.

Мария бе самотна пенсионерка. Тя бе на 86 години. Роднините ѝ бяха отдавна измрели.
Когато бе на 20 години тя се запозна с Момчил. Те се влюбиха един в друг и скоро се ожениха.

Отдаде им се случай да заминат за Австралия, така емигрираха далече от родината си. Там трябваше да привикват към нова култура, но постепенно нещата се подредиха.

Половин година след като бяха се вече преселени, Мария се сблъска с тежко изпитание. Тя получи съобщение: „Майка ти е тежко болна и се нуждае от постоянни грижи. Ела си!“.

И Мария се върна в страната си, за да се грижи за майка си. Те бе единствено дете, а баща ѝ отдавна бе умрял.

Грижата за парализираната майка легнали на плещите на Мария. Тя не можеше да я изостави. През това време работите на Момчил вървяха много добре в Австралия. Той не искаше да изостави бизнеса си, за това остана там.

Първоначално Мария и Момчил често си пишеха, но постепенно охладняха един към друг. Та тях ги деляха хиляди километри, а всеки от тях си имаше свой собствен живот. След няколко години, те престанаха да си пишат.

Мария разбра, че Момчил си е намерил друга жена. Сега за нея обратния път към Австралия бе затворен.

След смъртта на майка си, тя остана да живее в бащиния си дом.

Повече от 15 години Мария нищо не знаеше и не бе чула за Момчил. От съседите бе чула да се шушука:

– Момчил е станал милионер.

Но Мария не вярваше.

– За какво да обсъждам с някого своя бивш съпруг? – казваше си Мария.

Много скоро след това се чу, че Момчил е умрял. Тя нямаше намерение да търси някакво наследство от него, защото бяха разделени, но той ѝ бе завещал всичките си милиони.

– На мен не са ми нужни пари. Достатъчно ми е да имам хляб, вода и дърва за зимата, – твърдеше Мария.

Така тя раздели полученото богатство със съседи и познати.

– Парите няма да ме направят щастлива, – казваше често Мария. – Даже не знам за какво да го похарча, но съм щастлива, че Момчил не ме е забравил.

С тези прости думи Мария изказа една голяма истина. Не парите, а взаимоотношенията правят хората щастливи.