Момчил сумтеше и мърмореше недоволно:

– Вече на нищо не вярвам.

– Чакай, поспри! – скастри го Недю. – Когато сядаш на стол, ти вярваш, че той ще те издържи. Сядаш в колата си, завърташ ключа и вярваш, че ще запали. Отиваш в магазина и вярваш, че все още има стока по рафтовете…… Уверени сме, че тези неща продължават да съществуват поради опита, който сме придобили.

– Ами ако стола се счупи, – присви очи Момчил, – колата не запали и продуктите в магазина внезапно изчезнат? Тогава надеждата и очакванията ни умират заедно с вярата и сигурността в тези неща.

– Вярата ни може да бъде стабилна и сигурна, защото Божият характер остава твърд, непоклатим и неизменен. Той е същият вчера, днес, ще бъде същият и утре. Когато възлагаме надеждата си на Него, вярата ни също ще остане, сигурна в Неговата неизменна истина и обещания.

Момчил само вдигна рамене и завъртя глава.

Недю не искаше да спре до тук, той продължи още по-силно да наковава:

– Надеждата в Бога е опора на нашата вяра. Системата ни от убеждения регулират нашите емоции.

– Такааа, – въздъхна дълбоко Момчил, – ако искаме да сме емоционално стабилни и сигурни, какво правим?

– Тогава вярата ни трябва да е в Някой, Който също е стабилен и сигурен…..

– Обикновено аз търся сигурност в себе си, – прекъсна го Момчил.

– Усилията ни да се справим с живота сами, ни дава илюзията за контрол, но тя е фалшива и в крайна сметка ще се провалим, – настоя на своето Недю.

– Моята надежда вече е угаснала, – категорично заяви Момчил.

– Защото си я вложил в погрешните неща или в неправилните хора….

– Е, и? – попита иронично Момчил.

– Надеждата не води към разочарование, – плесна с ръце Недю. – За това трябва да уповаваме и да се доверяваме на неизменния характер на Бога, а не на себе си или на определени резултати.

Момчил се усмихна предизвикателно, а Недю още повече настъпи педала на газта:

– Единствено надеждата в Бога, ще ни помогне да продължим напред, когато животът ни се разпадне. Само Той е верен и заслужава доверие. Надеждата в Него никога няма да ни разочарова.

Момчил нехайно махна с ръка, а Недю го предизвика:

– Ще възложиш ли надеждата си на неизменния характер на Бога или ще се опираш на собствените си сили и очаквания?

– Бла, бла …. Бог, – изсмя се Момчил. – Нали Той знае какво желая и искам, защо не го направи?

– Защото не си се обърнал към Него за помощ.

Каква нощ! Марин се въртеше неспокойно в леглото си.

Сънуваше кошмар, ……потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква непрогледна яма.

Марин се напрегна в съня си … и изплува от дъното в реалността.

След като се събуди, чувстваше се гадно и му бе все още страшно от преживяното.

Целият бе в пот. Сърцето му биеше лудо, а кошмарът все още бе пред очите му.

– Все пак съм жив, – въздъхна дълбоко Марин.

Изведнъж усети лек полъх . Чу тих и нежен глас:

– Краят наближава. Стани, ти, който спиш. И възкръсни от мъртвите и ще те осветли Христос.

Марин се изненада и падна на колене.

Опитът от съня, който потопи нашият герой в смъртта, разруши илюзията му за сладостта на греха. Разкри му кое е черно и кое бяло.

Ние не само трябва да се събудим, но и по призива на Бога да се откъснем от страстите и покварата, които ни измъчват, за да получим вечен живот.

Христос ни дава тласък за да се пробуди душата ни. Какво чакаме още?!

Малката Люси бе много любопитна. Нейните „защо“ нямат край.

Днес дълго бе мълчала и това доста озадачи майка ѝ, но не бе за дълго.

– Защо светът е цветен? – попита малкото момиченце.

А, ето какво бе вълнувало малкото създание!

– В действителност няма цвят като такъв, има дължини на вълните, които мозъкът обработва. Цветът вече е създаден в мозъка, той е илюзия, – опита се компетентно да обясни бащата ѝ.

– Защо са необходими цветовете? Защо светът е нарисуван по този начин? Защо кръвта е червена, а не зелена…. – нестихващите „защо“ пак започнаха.

Баща на Люси се почеса по главата и поясни малко мъгляво:

– Това са просто настройките за обработка на дължината на вълната….

Детето отвори уста неразбиращо и преди да се появи следващия въпрос, бащата продължи:

– Параметърът се променя, както в редактор на снимки и цветовете на света се изместват … Може да се предположи, че първоначално е имало различни опции за оцветяване на света и цветовете са скочили произволно, всеки по свой начин. Изглежда за избора им и ние имаме вина….

– Какво е цвят? – Люси продължаваше да пита, тя нищо не бе разбрала от обясненията на баща си.

Този път баща ѝ се затрудни сериозно, но той продължи смело напред:

– Ако бе имал някакъв цвят, за да ми подскаже, че съм сменил променлива в компютъра, тогава щеше да ми е по-лесно.

Изведнъж го осени прозрение и той продължи:

– Цветът е свойството, което определя версията на обекта. Например да вземем една череша. Ако я видим в черно – бяло, няма да можем да определим кога са узрели плодовете ѝ. Само чрез боцкане, скубане, дъвчене, плюене… Цветът ни дава информация за промените в съзряването. Плодът преминава от зелено към червено.

Това бе много дълго и трудно смилаемо за Люси, но тя някак по свой начин си обясни нещата. Усмихна се и изказа своите заключения:

– Като при светофара. Ако човек не познава цветовете му, ще се удари лошо и може да умре.

– Да,…. И така може да се каже, – смънка бащата. – Предполагам, че цветовете са се появили, за да се разграничи степента на промяна на обекта, неговата зрялост.

В Люси напираха още въпроси: „Защо снегът е бял? Слънцето наистина ли е жълто?…“

Но като видя уморената физиономия на баща си, се отказа.

За днес стигаше. Утре може пак да попита.

Стоян се стовари на дивана и притвори очи.

– А, уморени сме, – обади се баща му.

Не последва никакъв отговор. Стоян просто искаше да го оставят намира.

– Уморяваме се от отношенията, които не работят – продължи философски бащата – или от тела, които отказват да се лекуват. Писнало ни е често да посещаваме терапевта или да имаме щастливи часове, които не водят на никъде.

Раменете на Стоян се отпуснаха. Клепачите му започнаха да се затварят. Той беше много уморен.

– Какво сме създали? – крачеше с ръце за гърба си бащата. – Уморено поколение.

Стоян вече се унасяше, когато чу баща си да казва:

– Виновна е трудовата ни добросъвестност. Стремим се към невъзможни неща. Все едно оседлаваме кон и го пришпорваме: „Хайде, давай!“

Стоян вяло махна с ръка и се опита да заспи.

Бащата не преставаше да намила:

– За нашата умора обвиняваме Интернета, но не изключваме компютъра си. Истинската причина за нашето изтощение е гордостта, че живеем без илюзии и миражи.

Стоян въздъхна тежко. При такава тирада и то доста гласовита, трудно можеше да се заспи.

Настойчивият глас на баща му не спираше:

– Гордеем се с дългите часове на работа и късните си полети. И какви са последствията? Изтощено общество.

Стоян нервно се надигна и седна на дивана. Гневно погледна баща си и с неприязън попита:

– И какво според теб трябва да се направи?

– Исус кани всеки от нас: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“.

Стефан седна в колата си. Предстоеше му дълго пътуване.

Изведнъж нещо проблесна от страни на задната му гума.

– О, не! Пирон, – изохка Стефан.

След това той чу предателското свистене на излизащия от гумата въздуха.

– За сега поне дупката е запушена, – каза си Стефан.

И той смело потегли към магазина за автомобилни гуми.

– Интересно колко време е седял този пирон преди да го забележа? Дни? Седмица? Това е била сериозна заплаха за мен, а аз дори не съм подозирал за съществуването ѝ.

Понякога човек може да живее с илюзията, че всичко е под контрол, но такива малки неща като един пирон, ни напомнят, че нещо не е наред.

Когато сме нестабилни лесно се обръщаме и доверяваме на  Господа. Но когато не знаем какво ни застрашава …..?

Бог ни е обещал защита. Той знае: Къде сме? Къде отиваме? И с какво се сблъскваме? Това е достатъчно, за да знаем, че сме в Божите ръце.

„Никакво изпитание не би ни постигнало освен това, което можем да понесем, но Бог е верен. Той няма да ни остави да бъдем изпитани повече, отколкото ни е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можем да го издържим“.

Той е, „Който ме препасва със сила, И прави съвършен пътя ми“.