То бе малко червеникаво коте, а вече знаеше какво му харесва най-много на света. Разбира се, че е месо!  Не много, но достатъчно, за да утоли глада му.

Но, когато говорим за лакомство, нещата май стоят по съвсем друг начин…

Невероятно е, но това малко създание е готово на всичко, за да си вземе късче от това „неземно лакомство“.

Погледнете го, хванало се е за парчето месо, което стърчи от устата на огромно куче. Това смелост  ли е или неутолимо желание?

Кучето се изненада от тази наглост.

„Това пък какво иска? – мислеше си кучето. –  От къде се взе на главата ми? Виж колко е упорито само!“

Но песът не се ядоса на малкия нахалник, а уверено продължи да дърпа месото.

Котето нямаше друг избор, то се държеше за месото, упражнявайки цялата си тежест върху него.

Кучето мяташе парчето мръвка нагоре, надолу, настрани …. само и само да се отърве от натрапника.

В края на краищата страданията на малкото коте бяха възнаградени и то падна на килима с малко парче от месото. бързо го глътна и погледна отново към кучето. От устата му още стърчеше голяма мръвка.

„Колко малко успях да си откъсна, – помисли си котето, – О, не този път непременно ще успея!“

И малкото рижо кълбо продължи набезите си, но кучето предусещаше движенията му и навреме се отклоняваше в друга посока.

Гонитбата продължи още съвсем малко, докато песът глътна мръвката, а котето гледаше жално изчезващия „деликатес“.

Нито един вярващ не може автоматично да започне да пребъдва в Исус. Това трябва да стане начин на живот, което не може да се постигне без дисциплина и усилие от страна на човека.

Ние сами трябва да направим своя избор и да се посветим на Господа и да Го поставим на първо място в живота си.

Ако искаме духовно да израстваме, да ходим в сила и да общуваме с Бога, трябва да отделяме повече време, за да Го опознаваме по-добре.

Това не е занятие, което можем да извършваме кога да е, а след това да забравим за него. Ние трябва да правим това всеки ден. Когато престанем да се приближаваме към Исус, веднага започваме да се отдалечаваме от Него.

Разберете, в този свят сме обкръжени от нечестие и безбожие. Ние живеем в естествено тяло. Ако не се противопоставяме на това всеки ден в молитва и изучаване на Божието Слово, нашето тяло и ум ще се подадат на околния натиска и ще тръгнем след този свят.

Сега вземете решение и се посветете на Божиите неща. Съсредоточете вниманието си върху Господа. Оградете се с Божието Слово, четете го и го слушайте всеки ден.

Пребъдвайте в Него днес.

Навярно на някой му е направило впечатление, че в романа „1984 г.“стаята за изтезание има номер 101. Ако сте забелязали това, сигурно сте си помислили, че това е случаен избор на автора.

Но това не е така.

Когато Джордж Оруел е работел като говорител на радио ВВС, трябвало да участва в дълги и скучни срещи за указания по работа му. И тези съвещания ставали в стая с номер 101.

Показателно е, колко много е обичал тази стая, щом номерът ѝ е послужил в романа му за номер на стая за изтезания.

Радко учеше в техническия университет, а в свободното си време работеше в една аптека, за да си плаща обучението. Той доставяше лекарства в детската градина. Освен това, трябваше да ходи и на един адрес, който не беше много далече от работното му място.

На всеки четири дни Радко нарамваше един бидон с вода и го занасяше в един дом. Там живееше една жена на 70 години. Тя лежеше сама в полупуста тъмна стая. На тавана ѝ бе закачена крушка без абажур.. На стените имаше мръсни тапети. Завесите бяха пуснати и в стаята цареше полумрак.

Радко идваше, оставяше ѝ бидона, взимаше парите и казваше:

– Благодаря ви, госпожо.

И си тръгваше.

Дълго Радко не разбираше странния ѝ избор, да се снабдява с вода. Той научи, че жената нямаше друг източник за снабдяване с вода. Те използваше водата, която Радко ѝ носеше за пиене, миене и пране.

„Колко странен избор, – мислеше си младежът, – Водата, която ѝ донасям е по-скъпа с 12-15 лева на месец, така че доставката ѝ на вода от аптеката достига до 50 лева. Защо ли е избрала такъв скъп вариант?“

Веднъж Радко сподели тези си мисли с приятеля си Пепо, който веднага се опита да му даде някакво приемливо обяснение:

– Не разбираш ли, че отговорът е в самата доставка.

– Как така? – удиви се Радко.

– Градската вода е по-евтина, – засмя се Пепо, – но градът ѝ дава вода без доставчик.

– Какво искаш да кажеш с това? – все още не можеше да разбере Радко.

– Тя е съгласна да плати за възможността да види жив човек, отколкото да икономисва и да бъде сама, – поясни Пепо.

– Всъщност самотен е не този, който няма хора край себе си, а този, който няма близко общение с тях, – каза умислен Радко.

– Когато човек е сам, той върши наглед безсмислени неща. Например, сваля от рафтовете всичко. И това го прави не защото му е необходимо, а защото се нуждае от любов.

– Така е, – съгласи се Радко, – Страхувайки се да останем неудачници, да не се отделим от тълпата, носим такива дрехи, които носят всички. От страх да не изглеждаме малки и незначителни, теглим заеми и си купуваме къща или кола. От безпокойство да не би да останем необичани, лягаме в леглото, с когото ни падне, хвърляйки се от един на друг в търсене на обич, дори това да означава риск за нас.
– Ако тази жена знаеше, че Бог я обича, – каза тъжно Пешо, – тя нямаше толкова отчаяно да търси човешката любов.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….