Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

Васил Петров днес беше в училище. Синът му бе счупил два прозореца, насинил окото на момче от по-малките класове и се бе държал грубо с учителката си.

За да изгони болката си от посрамяването си, Васил беше седнал в близката бирария пред една голяма халба бира.

Минчо, съседът им го видя и като усети, че е угрижен, отиде при него.

– Какво ти е, Васко? Болен ли си?

– Моя хубостник такива ги е свършил в училище, че се чудех къде да се скрия от срам, – едва не проплака Васил.

– Младото поколение расте в атмосфера на задоволеност. Затрупваме ги с какви ли не играчки, – подхвана от далече Минчо.

– Това е най-малкото. Погледни го моя, две педи е от земята, а вече е независим и самостоятелен. А какви ги върши?

– Неукрепналите ни деца попадат под медийната инвазия на света. – каза Минчо.  – Всичко това срива авторитета на родителите. Васко ти постояно си на работа и не ти остава достатъчно време да се занимават с децата си. На кого ги оставяш тогава? На развлекателната индустрия, телевизията и компютъра, както и на „педагогическите“ методи на улицата.

Васко сякаш не бе чул думите на съседа си, а се нахвърли яростно:

– Виж как ги възпитават днес в училище!

Минчо се опита да влее малко разум в главата на провинилия се баща:

– Мисленето на младия човек  се влияе от медиите, а не от училището, за това се държат така. Какво гледат по филмите, забавните програми, шоута и какво ли още не от този боклук? Ще се съгласиш, че всичко това ги прави  необуздани, егоисти, спомагат за развитието на детска престъпност, стават агресивни, започват рано да правят секс и всичко това в комплект с отсъствието на респект към учителите и възрастните хора.

– И какво да правя? – започна да се оправдава Васил. – От сутрин до вечер съм на работа, прибирам се уморен. Кога да намеря време за моя калпазанин. В повечето случаи го оставам на майка му. Тя се оправя с него.

Минчо въздъхна:

– Всичко отрицателно, поради незаинтересованост ни,се натрупва още в първите 7 години у детето, а това носи горчиви плодове за поколения напред.

Васил махна с ръка и удави притесненията си в чашата с бира.

Щом звънна, вратата веднага се отвори. Посрещна го жена с големи сенки под очите и добродушна усмивка.

– А вие сте мъжът, който звънна преди малко по телефона?

– Извинявайте, че ви притеснявам, – мъжът запристъпя нервно от крака на крак.

Жената махна с ръка към хола и се наведе да събере разхвърляните играчки в коридора.

Когато се настани в един от фотьойлите, тя дойде и седна срещу него.

– Роднина ли сте на Гошо, този, когото убиха вчера, тук през две преки? – попита мъжът.

– Не, – жената се усмихна, – Срещали ли сме се само веднъж, но остаха от него с много добро впечатления. Знам, че бе сутеньор, но …..

– Как се запознахте? – попита мъжът.

– Преди пет години почина мъжът ми. Бяхме много задлъжняли. Тогава трябваше да купувам много лекарства за него, а и не работех никъде. Децата бяха малки. След смърта му, не можех да си намеря работа никъде, а заплашваха да ни изхвърлят на улицата. Гладувах. Това, с което ми помагаха приятелите му, успявах да нахраня децата. Без работа и средства, реших да.., – жената погледна малко смутено събеседника си.

– Отидохте при Гошо? Знаели сте, че е бил сутеньор, – подсказа ѝ мъжът.

– Да проклинах се, че дори само си го помислих ….. Родителите ми бяха набожни хора. Възпитана съм в религиозен дух, но трябваше някак да се измъкна от това положение и ….за това отидох при него. Бях решила да продам единственото, което имах.

Очите ѝ се наляха със сълзи, но тя продължи смело:

– Най-напред не се осмелявах да вляза. Колебаех се. Гошо ме видя. Той разчистваше стаята си. Погледна ме и попита: „Мога ли с нещо да ви помогна?“ Казах  му, че ми трябват пари и му обясних защо. И тогава този абсолютно непознат човек, направи нещо неочаквано….

Двамата мълчаха дълго време. След това жената събра сили и продължи:

– Гошо влезе в стаята и започна да разхвърля кревата си. Уплаших се. Започна да отваря чекмеджета, вратите на шкафовете и шумно да ги затваря. Събра на купчина доста неща, между които имаше скъп часовник, радиоуредба, кристални чаши, много красив изрисуван порцелан, не успях всичко да видя. Събра всичко в една чанта и ги качи в колата си. Преди да седне зад волана, обърна се към мен и каза: „Ела след пет минути на съседната пресечка“ и ми махна в тази посока с ръка. Запали мотора на колата и потегли.

– Интересно, какво сте очаквала тогава? – попита мъжът.

Жената сякаш не чу въпроса му. Тя се наведе малко напред и продължи да разказва:

– Когато успях да стигна до ъгъла видях, че всичко, което беше събрал го внасяше в една къща. Приближих и прочетох на табелата „Заложна къща“. Гошо нещо говореше със друг мъж на вратата и другият му даде пачка банкноти. Докато разбера какво става, Гошо ми пъхна парите в ръцете и каза: „Отиди плати и не ставай курва“. След това запали и потегли с колата.

Жената въздъхна дълбоко, а очите и се премрежиха отново от сълзи. Мъжът леко се надигна и спокойно каза:

– Той ви е помогнал.

– Да, – каза вече успокоена жената. – Той беше добър човек и истината трябва да излезе наяве.

– Ще направя всичко възможно това да се научи за него, – каза мъжът и си тръгна.

Шестгодишната Катя бързо отвори вратата и запъхтяна влезе в стаята.
– Мамо, аз съм като Мария, а Лидка е като Марта.
– Това пък от къде ти дойде наум? – попита майката.
– Аз веднага дойдох, щом ни повика, а Лидка остана да подрежда играчките по местата им.
Малкото момиченце изглежда имаше в предвид историята за Марта и Мария, но май нещо не беше доразбрала добре…..

Съмнявате ли се че съществува такава? С нейна помощ може да успокоите малкото си момченце или момиченце. Да изразите това, което трудно можете да обясните на детето и да превърнете сълзите в усмивка.
Вълшебната пръчица е приказка, която можете да съчините за своето дете и то за тези събития, които се случват с вас в момента, за тези преживявания, за които искаш да поговориш с малкото си дете. Приказките наистина правят чудеса.
Представете си, целият ден детето е прекарало весело, имало е разходка, игра с любимите играчки, …. и изведнъш кошмар. Детето трябва да си измие ръцете, но то няма желание за това.
Ако в такъв момент се опитате да съчините подходяща приказка, цялото това „трудно изпитание“ ще се превръща в радост.
Например:
Живели някога две ръчички. Те ходели навсякъде заедно. Завирали се на невероятни места, а резултатът бил винаги плачевен. Ставали мръсни и много изцапани. Никой не искал да ги гледа такива.
Ръчичките погледнали към масата. Там покривката върху нея отразявала слънчевите лъчи и блестяла окъпана в светлина.
– Защо си толкова красива, – попитали ръчичките, – а нас никой не иска да ни погледне?
– О, аз оставям  водата и сапунът да излъскат лицето ми…
– Ох, водата….. неприатно, сапун… не-е-е, – развикали се ръчичките.
– Ако оставите водата и сапунът да измият набралата се мръсотия по вас, ще чуете каква чудна песен пеят. Водата ромоли, а сапунът тихо ѝ приглася.
– Но защо ние не ги чуваме?
– Чуват я само тези, които изпитват радост да бъдат чисти…..
Навярно смятате, че не умеете да съчинявате приказки. Но когато видите реакцията от „глупавата“ приказка, която сте съчинили, как въздейства върху детето ви, ще разберете, че тя съвсем не е била лоша.
Искрящите детски очи, полуотворената уста и очакването, за ново вълшебство, превръща нежеланите неща в игра.