Виктор бе писател. Той бе прекарал безброй часове над последната си творба. Скоро може би щеше да я предаде на издателя си.

Зимата бе много студена. Лед сковаваше земята. Студен вятър проникваше навсякъде и вледеняваше.

Стаята на Виктор нямаше отопление. Толкова му бе студено, че той не можеше да се фокусира върху писането.

Нямаше пари за дърва и въглища. Отчая се. Тогава хвърли ръкописа си в огъня.

За секунди цялата хартия изгоря.

За един момент на удобство Виктор бе жертвал всичко, върху което бе работил в последно време.

Той се бе предал.

Временния комфорт не си струва, за да се откажем от целта, към която Бог ни е призовал.

Бог се интересува повече от нашия характер, отколкото от това да ни е удобно.

Не се отказвай от мечтата си заради нещо временно.

Не позволявай на болката от разочарованието да те накара да подмениш мечтите си за бързи решения и моментни удоволствия.

Не се предавай. Твърде много е заложено.

Тодор бе добър фотограф. Той обичаше студеното време.

– Как можеш да обичаш такова време? – попитаха го веднъж.

– Студът означава ясно небе, – обясняваше той, – а това може да отвори прозорец към прекрасното!

– И все пак, едва ли ти харесва студът? – настояваха на своето питащите.

Тодор бе имал възможност да обиколи Аляска. Много от снимките му от там са посветени на светлинно шоу на Земята, така нареченото северното сияние.

– Ако някога сте виждали тази преливаща се светлина да танцува в небесата, ще разберете защо, – усмихна се Тодор.

Дядо Крум не се стърпя и се обади:

– Светлината не е само в северно явление…..

– Че какво друго? – прекъсна го някой от нетърпеливите.

– Йоан в Евангелието си прескача Рождественската история и направо отива при Този, Който донесе истинската светлина на всички. Освен това, когато описва небесния град казва за него:“града няма нужда от слънце или луна, защото Божията слава осветява града и Агнето е неговата светлина“. Там няма да има нощ нито светилници или слънце, защото Господ Бог ще ги осветява.

Мъжете се умълчаха, а старецът възторжено продължи:

– Тъй като с живота си отразяваме тази светлина на света, ние отваряме прозорец към прекрасното.

Пламен четеше думите на света Тереза Авилска:

–“Христос няма тяло, освен твоето, нито ръце, нито крака на земята, освен твоите,
твои са очите, през които Той гледа със състрадание на този свят.
Твои са краката, с които ходи, за да върши добро, твои са ръцете, с които благославя целия свят“.

Тези думи оказаха силно влияния върху него и той се замисли:

– Не мога да направя всичко, но трябва да правя каквото мога, за да накарам хората да дойдат в Божия дом.

Баща му бе казал:
– Истината за това кои сме се крие в това как живеем всеки ден. Ако искаш да повлияеш на другите, бъди жив пример за принципите, идеалите и вярата, които защитаваш особено, когато си под натиск, възникват предизвикателства или когато животът стоварва върху теб трудност след трудност.

– Така е, – съгласи се Пламен. – Тези около мен, гледат и забелязват как реагирам на най-тежките моменти в живота. Наблюдават ме как се отнасям към другите. Оценяват искреността ми според това дали се съобразяваш със собствените си твърдения, когато дойдат трудни времена.

Пламен наклони глава и се запита:

– Това означава ли само привидно да съм позитивен? Не, не може да бъде!

И отговорът дойде :

– Вместо да се отчайваш, потърси Бога и остави Той да те води.

Най-накрая Пламен осъзна:

– Аз съм част от Божия план и Господ има решение за всяка ситуация изпречила се пред „несъвършеното Му дете“.

Емил Захариев пастор в малко градче помоли членовете на църквата си:

– Спрете да давате десятък от своята мента, копър и кимион.

И Захариев измърмори под носа си:

– Откъде изобщо ги вземаш тези неща?

Членовете на църквата се объркаха от думите на пастира си.

– Защо Исус конкретно споменава мента, копър и кимион в книгата на Матей? – попита един от тях.

Пастирът седна сред хората от църквата и обясни:

– Пасажът само случайно повдига мента, копър и кимион.

Той въздъхна и продължи:

– Тук става дума за това, че фарисеите пренебрегват части от закона в полза на привидността. Този пасаж всъщност не е за десятъка.

Имаше възражение:

– Но Исус казва, че това са нещата, които трябваше да направим, без да пренебрегваме другите.

– Значи той очаква от нас да даваме десятък от мента, копър и кимион. Следователно ние трябва да го правим, – подкрепи го друг от членовете.

Това обсъждане се превърна в проблем.

За целта Захариев организира библейско изучаване по застъпения въпрос.

– Според Левит 27:30 Бог призовава евреите да дават десятък от продукцията си, „било то зърно от земята или плодове от дърветата“. Всъщност не трябваше да е мента, копър и кимион. Никой не се очакваше да излезе и да намери кимион, – обясни Емил на членовете при разглеждане по-подробно на възникналия проблем. – Освен това ние всъщност не сме под този закон. Това е нещо, което евреите са направили и Бог не иска от нас.

Възникнаха спорове.

Чуваха се гневни гласове:

– Исус каза, че нито една буква от закона няма да изчезне.

– А сега трябва ли да даваме десятък от всички плодове, паднали под дървото?

Е, това се видя в повече на Захариев.

Той цитираше нови аргументи, но никой вече не го слушаше.

Тихомир въздъхна тежко:

– Животът е пълен с разочарования някои големи, други малки.

– Обикновено реагираме енергично и безрезервно, – усмихна се Пламен.

– Но нашите разочарования са обикновени, – отбеляза Борис.

– Докато живееш на тази земя, ще се сблъскаш с безброй възможности да изгубиш нервите си заради дребни, сравнително незначителни събития, – плесна с ръце Иван.

Дядо Стамен седеше на пейката и слушаше разговора на младежите. Той не се стърпя и се обади:

– Когато сте изкушени да изгубите нервите си заради дребните неудобства на живота, отвърнете се от гнева, стреса, горчивината и съжалението. Вместо това се обърнете към Бог.

Младежите леко се усмихнаха и махнаха с ръка, а старецът добави:

– Ако го направите и следвате заповедите Му, ще получите безценен дар, дарът на мира.

– Мир, – възкликна Пламен. – Кой ще ти го даде днес?

– Само Бог, – кротко отговори старецът.

– Глупости, – смръщи вежди Тихомир.

– Обречени са горещите глави! Нещастни са онези, които губят самообладание и са твърде горди, за да кажат „Съжалявам“, – на свой ред въздъхна дядо Стамен.

Но никой не го слушаше.

Младите хора се хилеха и бяха готови да се подиграват на възрастния човек, за съвета, който им бе дал.