Един цар търсел учител, който да му помогне да попадне на небето. Той бил уверен, че е заслужил това. Бил прекалено самонадеян и упоен от властта.

Когато идвали учители и му предлагали услугите си, той ги засипвал с въпроси, които били нагли и нелепи, от които те се обърквали. Но царят не се ограничавал с това, а ги хвърлял в затвора.

Най-накрая дошъл човек, който му обещал, че ще му покаже пътя към небето. Въвели го в двореца и го поставили пред царя.

Човекът не обърнал никакво внимание на царя. а започнал да разговаря с придворните, пажовете и слугите. Питал ги за здравето им и им пожелавал благополучие.

Царят се ядосал от такова пренебрежение към високия му сан и казал на стражите да изведат нахалника и  да го набият.

Тогава човекът казал:

– Преди да ме отведат, позволи ми да ти кажа нещо. Мен добре ще ме набият, защото не съм ти оказал почит, обърнах ти гръб и говорих със слугите ти. Но знай, че Бог е Цар на царете, Господ на всички светове. Ти Го пренебрегваш дори и сега, и не Му оказваш внимание, а разговаряш само с неговите слуги. Помисли си, какво наказание те чака за това?!

Царят осъзнал своята вина и благодарил на учителя, че е отметнал от него воала на тщеславието и суетата.

Двама мъже в затвора бяха в една и съща килия. Живееха при едни и същи условия, но единият мъж бе нещастен, а другият, доста странно, но щастлив.

– Защо си толкова тъжен? – попитал щастливеца нещастния човек.

– На какво да се радвам? Не ми провървя. Имах лош късмет. Съвсем наскоро бях на свобода и почивах в един курорт, а там, сам разбираш, бе много по-интересно отколкото тука, – отговорил нещастният човек и на свой ред попитал: – А ти защо си толкова доволен и щастлив?

– Виж, доскоро бях в друг затвор, където условията на живот са много по-зле, отколкото тук. В сравнение с там, това тук е курорт. При нас там всеки мечтае да попадне тук, но само на мен ми излезе късмета. Как мога да не се радвам и да не бъда щастлив?

Всичко в този свят е относително и се разпознава чрез сравнение. Ако искаш да бъдеш щастлив сравни положението си не с тези, който са много по-добре от теб, а с тези, за които е могло да бъде и по-лошо.

Семейство Минчеви получиха тази зима дългоочаквания подарък. В дома им се роди момиченце. То бе красиво и нежно създание. Кръстиха я Виктория.

Скоро забелязаха, че очите на детето не са добре. Започнаха незабавно лечение. Някаква стара леля от рода им ги посъветва да слагат горещи компреси на очите на детето, но това доведе до лоши последствия. И Вики, така наричаха всички малкото момиченце, ослепя.

Въпреки недъга си, момиченцето не капризничеше, не изразяваше гласно недоволство от съдбата си. Това дете имаше борбен дух и много силна воля.

Бог бе предвидил жизнения ѝ път макар и с такъв дефект. Той бе решил да я използва за свое оръдие.

На 19 години Виктория постъпи в университета. Наравно със зрящите тя усвои преподавания материал и завърши с най-висок успех във випуска. Завиждаха ѝ, но същевременно я съжаляваха.

Но това не ѝ попречи да постъпи в един център, където обучаваше слепи хора, деца и възрастни. Там тя срещна много съкрушени сърца, които искаха единствено да се разделят с живота си, но тя ги приканваше към нов път с Исус Христос, влагайки цялата си любов, търпение и разбиране.

Без страх Виктория с една група християни посещаваше местния затвор. Тя говореше на загрубелите мъже и изпадналите в немилост жени.

– Всеки от вас е направил нещо грозно в живота си, затова е попаднал на това мрачно място, но Бог ви обича. Затова изпрати Сина си, за да бъдете спасени.

Веднъж по време на молитва  един от затворниците извика:

– Не ме отминавай, Исусе.

Бог чу молитвата му и го направи нов човек, а после той стана добър работник на Божията нивата и сееше Божието Слово сред недостигнатите.

Този молитвен зов на затворника дълбоко докосна сърцето на Виктория и тя написа прекрасна песен:

„Не ме отминавай, Исусе! Осени с Духа Си падналата ми душа. Чуй молбата ми, не ме отминавай! …..

Страданията не са напразни. Те ни възпитават, облагородяват душата ни, дисциплинират ни. Всяка болка и мъка прояснява целта на живота ни, закалява ни и изработва у нас стабилен и силен характер.

Виктория се превърна в ярък поет. И от своите страдания, болки и мъки тя извлече много радост, любов и съпричасност, с които възпяваше Господа в стихове и песни.

Много хора бяха докоснати от песните ѝ и те отвориха сърцата си за Бога.

Здравето и живота не се купуват с пари. Стоян Малинов печелеше много, но не това бе най- важното в живота му.

– За да те запомнят хората, трябва им се отдадеш безвъзвратно, – каза той на бай Горан.

Двамата бяха станали приятели при един спешен случай, когато спасяваха пострадали хора.

– Не се ли изразходваш прекалено много? – попита бай Горан.

– Но умираш щастлив, – каза възторжено Стоян .

– Доста си известен дори и в Интернет. Не се ли затваряш много в Мрежата?

– Интернетът не е затвор, а прозорец към света. Имаш възможност да общуваш с много хора на различни теми. Чрез него можеш да се самообразоваш, дори да получиш квалификация от няколко университета.

– Да, – съгласи се Горан, – разширяваш мирогледа си. Но информацията е стока, а в Интернет я получаваш напълно безплатно, а има търговци в мрежата, които продават доста умело.

– В Нета се продава и купува всичко. Ако прочетеш какво е написано за теб там, ще се видиш съвсем различен, а това „огледало“ често лъже.

– И ти е хубаво да пребиваваш във виртуалния свят?

– Понякога Интернетът е отвратително реален. Създаден от Пентагона за нуждите на ЦРУ, днес мрежата се е превърнала в колосален изповедник. В него можеш да намериш всичко, дори това, което не ти трябва. Свобода и насилие, любов и измама, производство и пазар, политика и реклама, порнография и изкуство.

– А ти какво всъщност търсиш в Интернет?

– Забавлявам се. Често ме занимава не експлоатацията на човек от човека, а наглостта на човешката личност. Лишаваме се от чувства и свободата да мислим. Харесва ни да сме роботи. Превръщаме удоволствията си в спорт и бизнес. Не може от всичко да се печели, понякога човек губи. Представи си любов без мъка.

– Не е ли Мрежата, Стояне, един „отвъден“ свят? В който няма съприкосновение, истинско разбиране. В него можеш ли да усетиш мощна мишца, която те подкрепя? Като, че ли всичко е толкова далече там, на хиляди километри от теб.

Стоян се засмя, той не можеше да разбере бай Горан, защото ги деляха две поколения, но и Горан трудно го разбираше.

Във варненския затвор лежаха петима нелегални, които очакваха изпълнението на присъдите им. Полицаят Никола Гешев отсече:

– Аз ги осъждам!

Съдията се „разболя“ и Коста Михайлов бе изпратен да „ревизира “ делото. Той отменя присъдите на петимата и им дава само пет години затвор.

Гешев беснееше. Тогава цар Борис трети му каза:

– Не вярваш ли в правосъдието на българския върховен съдия?

– Познавам на такива и кътните зъби. Освен това Коста Михайлов ме заплаши с вас. Знаете ли какво ми каза?

Царят вдигна рамене.

– Искаш ли да се обадя на царя, – натърти Гешев на думата  „царя’.

– Да, но вие сте му казали: „Сега е война, аз осъждам“, – засмя се царят. – Не става така в една правова държава. Полицията не бива да осъжда! Армията и полицията не трябва да бъдат оръдия на вътрешната политика, а да коват националната гордост и образа на България пред света.

– А знаете ли какво е споделил „разболелият“ се варненски съдия на четири очи?

– Интересно, какво?

– „Войната за Хитлер свършва с разгрома на Паулус при Сталинград, трябва да внимаваме с комунистите.

– И все пак ги осъждат на смърт, господин Гешев. Вие от какво се страхувате?

– А Вие Ваше Величество?

– Много си позволявате, господин Гешев, много добре познавам миналото ви, – тънко се усмихна Борис Трети. – Аз съм политик, а вие сте полицай …

– Не обичам хитлеристите, но ще ги заместят комунистите.

– Тогава защо не се радвате?

– Всеки се спасява поединично, Ваше Величество. Тогава щастливи ще бъдат мъртвите!