Румен импулсивно размахваше ръце и като говореше леко се задъхваше:

– Представи си, че гледаш филм, но преди това си прочел книгата, по която той е направен. Когато се случи нещо трагично останалите ахкат и се притесняват.

– Това си е нещо естествено, – поклати глава Валентин, – нали си чел книгата и знаеш какво става по-нататък.

– Точно така …, – потри ръце Румен.

– И защо ми казваш това? – прекъсна го бързо Валентин.

– Защото Бог по същия начин гледа на живота ни, – разпери ръце Румен.

– Не разбирам за какво ми говориш, – Валентин тръсна глава.

– Господ не само е прочел твоята история, Той я е и написал.

– Да, но Неговата гледна точка може да бъде различна от нашата, – възпротиви се Валентин.

– Но целта му е ясна, – натърти Румен. – Когато изпаднеш в изпитания или пред теб се издигат големи препятствия, за предстоящата борба ти е необходимо да повярваш, че чрез този огън, през който преминаваш, ще станеш по-зрял и по-добър, като същевременно от теб се премахват някои от недостатъците ти.

– Е, съгласен съм, че трябва да се доверим в такива ситуации на Бога, колкото сложни и заплетени да изглеждат.

– А направим ли го, няма да се страхуваме от нищо, – възторжено запляска с ръце Румен.

Гошо коментираше в група от приятели:

– Ето Слави е добър музикант и може да приеме уменията си за даденост. Така може да се опре на минали постижения, без да полага максимални усилия.

– Да, но това може да доведе до небрежност, грешки и неизпипано изпълнение, – възрази Трифон.

– Всеки уважаван диригент може да признае опустошителните последици от това отношение, – подкрепи го Петко. – Той трябва да настоява за повече репетиции, особено за тези произведения, които оркестрантите познават много добре.

– Ясно е, че е негова отговорността да ги предпази от неангажирано изпълнение и минимални усилия при свиренето им, – усмихна се Валери.

– Той трябва да се старае да извлече максимума от своите музиканти и така се получават най-добрите изпълнения, – наблегна Жоро.

– За това най-добрите музиканти се упражняват непрекъснато, преглеждат и изучават парчета, които са свирили преди, подхождайки към всяко изпълнение, сякаш го свирят за първи път, – отбеляза Трифон.

– Този модел можем да въведем и в нашия духовен живот, – каза Христо. – За да останем победители, трябва да останем „силни в Господа“ и да облечем „пълното Божие въоръжение“.

– След като сме постигнали победа, лесно можем да се отпуснем и да станем уязвими, – допълни Максим.

– Какво, какво? – попита недоразбрал Гошо.

– Това означава да бъдем подготвени всеки ден, като се моли, изучаваме Библията, за да бъдем оборудван с „меча на Духа, който е Божието слово”. Нужно е ежедневно да търсим силата и помазанието на Духа и да упражняваме властта, която Бог ни е дал, – поясни Христо.

А Максим добави:

– Нека бъдем нащрек. Да стоим готови всекидневно, за да не бъдем слаби и безпомощни в трудни времена.

Това бе невероятно надбягване. Участваха по трима от всеки отбор. Краката на крайните двама бяха вързани за тези на средния.

Всеки отбор се виждаше победител.

Сигналът бе даден и всички се втурнаха напред.

И от тук започнаха бедите.

Повечето от тях падаха и трудно се изправяха на краката си. Други се опитаха да скачат, вместо да ходят, но скоро се отказаха от този вариант.

Само един екип не побърза да тръгне. Те измислиха стратегия и тогава потеглиха. Спъваха се, но продължаваха напред и скоро задминаха всички тройки.

– Виж тези успяват, – забеляза някой от тълпата наблюдатели.

– Как го правят? – попита друг.

– Много просто, – извиси глас Симеон. – Те си сътрудничат за всяка стъпка.

Трябва да се отбележи, че той внимателно бе наблюдавал движенията им още от самото начало.

Това сътрудничество стъпка по стъпка позволи на тези трима играчи да пресекат финалната линия първи.

Понякога да живееш за Бога в общност от вярващи те кара да бъдеш разочарован.

Защо става така?

Всеки от нас често се спъва, когато има различно мнение от това на останалите.

Необходимо е в молитва, използвайки дарбите си да се обединяваме за един бъдещ живот, служейки на другите, като верни настойници на Божията благодат в нейните различни форми.

Ако си сътрудничим, можем да покажем на света, че независимо от различията между нас, ние можем да живеем заедно в единство.

Лечо ядосано махна с ръка и почти кресна:

– Тодор е глупак …

– Чакай малко, не се горещи, – хвана го за рамото Григор.

– Глупак е и това е, няма какво повече …

– Слушай, – малко по-меко каза Григор, – глупаците са хора, които до такава степен са загубили връзката с реалността, че вгорчават не само своя живот, но и този на тези около него. Необходимо ли е да се връзваме на приказките му?

Лечо го погледна изумен и попита:

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ето какво имам предвид, – започна да обяснява Григор. – Не можем да се отнасяме с тялото си, както си искаме, защото веднага ще усетим последствията от това. Ако се държим с хората, както на нас ни харесва, няма да имаме приятели и здрави семейства.

– Добре де, – намръщи се Лечо. – Ако живееш егоистично това няма ли да засегне обществото по някакъв начин?

– Глупаците сеят вятър и жънат бури, но крайната форма на глупостта е да направиш център на живота си нещо различно от Бога. Това винаги ще води до разочарования и провали, – подчерта дебело Григор.

– Какво ми говориш? – Лечо вдигна недоволно ръце. – Такива виждат физически, психологически, рационални и духовни граници в реалността, но кривнат от тях, а после се чудят, от къде им е дошло това или онова.

– Глупаво е да се пренебрегва реалността, – въздъхна Григор. – В този свят живота и без това не е много лек.

– А, – щракна с пръсти Лечо, – за това се иска акъл.

– По-точно мъдрост от Бога, – поправи го Григор.

Лечо махна с ръка и само прибави:

– Важното е да върши работа, няма значение от къде е.

Лора бе притеснена. Тя ходи на преглед, а това което ѝ каза лекарят съвсем не я обнадежди.

– Скоро ще умра, – сподели тя с приятелката си Соня.

– Ти страхуваш ли се от смъртта? – попита Соня.

– Живее ми се, – призна Лора. – Страхувам се наистина.

– Страхът от смъртта ограбва радостта ти от живота, – добави Соня.

– То пък един живот, – въздъхна Лора, – особено ако знаеш, че не ти остава много.

– Знаеш ли коя е Флорънс Найтингейл? – попита Соня.

– Не, – повдигна рамене Лора.

– Това е най-известната медицинска сестра в историята, но е живяла като роб на смъртта, – поясни Соня.

– Нали е била медицинско лице, как така се е страхувала? – озадачи се Лора.

– Когато Флорънс е била на 37 години, тя е споделила с приятели, че животът ѝ виси на косъм.

– И? – ококори заинтересовано очи Лора.

– Така легнала и престояла така цели 53 години. Тя наистина е умряла, но на деветдесет години. През всичките тези години тя не била страдаща, а станала приятел на тези, които страдат.

– О! – възкликна Лора. – Доста необикновен живот!

– Ами ти? Исус дойде, за да освободи онези, които са живели живота си като роби, от страха от смъртта, – подкачи я Соня. – Смъртта е в Неговата юрисдикция.